четвъртък, 29 март 2018 г.

Добре дошъл, Страх от баща ми. Време е да те извадим и разпънем на простора. Виждам те, ВТОРА КОЖА.

Възхищавам се на Катерина Стойкова за смелостта й да напише нещо толкова лично и да го сподели с хората.

          Добре дошъл, Ужас, 
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.
Как не можа
десетки години
да се излекуваш.
Не те ли е срам?
О, не. Срам те е.

Според статистиките в България всяка четвърта жена е била жертва на домашно насилие в даден момент от живота си, като едва 4 от 100 жени се осмеляват да споделят за преживяното. Разбира се, насилието не се упражнява само върху жени. Потърпевши са и много мъже, особено в крехка детска възраст.

Но по моите наблюдения, винаги се е обръщало повече внимание на самия акт, отколкото на последвалите психологически травми, които почти винаги преследват жертвите цял живот.


Години след това ме връхлитаха споменът и ужасът от тези сцени. Не знаех, че психиатрите го наричат флашбек. Както си играех, така изведнъж се оказвах сред насилието и го изживявах отново. Тогава изтичвах при родителите си и казвах:
Татко, аз почти забравих как онзи път ти биеше майка.
Доста пъти те ме гледаха, без да кажат нищо, докато накрая мама ми се скара, че така не се говори.
И аз никога повече не го споменах. 

Но и не го забравих.


Ще ни убие звярът. Ще ни хвърли през терасата.
Част от мен все още лети  надолу.
Друга  стиска парапета.
Тази книга показва точно това - как трагичното и насилствено минало се отразява на вече
,,преживялото" травмата и пораснало дете. Но да се забрави такова нещо е изключително трудно, както се вижда и във ,,Втора кожа" (изд. ICU, 2018). Как насилието, било то физическо или психическо в детска възраст, повлиява на изборите, които човек прави, като порасне? Какво самочувствие ще има този човек, ако изобщо има такова? С какви ли изтормозени очи ще гледа този човек, преследван от призраците на насилието и затворен в клетката на мълчанието? Никой не заслужава да е белязан от такива тежки травми още от появата си на този свят и въпреки това процентът на такива жертви е потресаващо голям. Катерина Стойкова описва изключително въздействащо грозната действителност точно на един такъв човек - издигнал се от прашната  и насилствена реалност феникс, но с неизлекувани рани, които потискат личността му и го оковават във веригите на болезненото минало.


Изключително силна и тежка книга, която ми разкри една тайна, за която никога не се бях замисляла по този начин. Това е потискащата истина, толкова потресаваща, че обществото взаимно я е неглижирало, защото така е по-удобно. Тази книга не е за хора, които обичат мълчаливото удобство, но всеки, проявяващ малко повече съпричастност, би се отвратил от поколенията на изстрадало мълчание и техните насилници.

Радвам се, че тази книга бе написана и издадена, за да даде глас на това обществено ,,табу", което в момента може да се случва в семейството в апартамента до вас, в семейството на ваш роднина или приятел. Шапка й свалям на авторката за поетата инициатива и смелостта, БРАВО!

                                                                                           - Ивана

Няма коментари:

Публикуване на коментар