сряда, 31 януари 2018 г.

Свобода, истина и любов в „Хавра“ от Захари Карабашлиев

Още в началото на романа Захари Карабашлиев напълно оправда очакванията ми и успя да ме грабне с неповторимия си лек и увлекателен стил. В новия си роман авторът умело преплита две сюжетни линии в два времеви периода – едната в настоящето, другата в миналото.


В образа на Никола Марков – варненецът, емигрирал в Америка, писателят, барманът – присъства вече познатият ни от „18% сиво“ автобиографичен елемент. Затънал в дългове, с провален брак и неуспешна кариера, той е поредният пример за неосъществената американска мечта. Никола се връща в България заради смъртта на баща си, първоначално считана за нещастен случай. С пристигането си, той се сблъсква с проблемите от времето на постсоциализма – влиянието на парите, властта, корупцията – довели до едно убийство, чиято цел е единствено финансовата изгода.


Чрез яркия образ на д-р Вера Стоименова се разкрива и другата сюжетна линия, а именно необикновената любовна история на руската аристократка Вера Елегина и американския военен кореспондент Джон Макгеан (реални исторически образи с прототипи Варвара Елагина и Джанюариъс Макгахан), на фона на драматичните исторически събития от края на XІX век.

Макар на пръв поглед двете сюжетни линии да нямат нищо общо помежду си, темите за свободата на личността, любовта, и отчаяното търсене на истината присъстват както в живота на Ник, така и в този на Вера. И двамата герои желаят лична свобода, да се откъснат от роднината, който ги спира от нейното осъществяване, бягат от еднообразието и монотонното ежедневие, опознават и изживяват любовта.

„Кого обичаме, когато обичаме? Другия или себе си в другия? Не е ли другият просто едно огледало? Не търсим ли в това огледало единствено своето отражение? А когато нещо в други ни дразни, това не са ли именно щрихите, които излизат от очертанията на това отражение?“

Никола е твърдо решен да намери истината за смъртта на баща си. Разследването на едно убийство бързо отвежда от самопризнание на наркоман до корупция в съдебната власт. 

„Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията.
Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на земята. 
Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно“

Борбата на Ник за възмездие за убиеца на баща му граничи с невъзможното, хората около него я оприличават на лудост. Но каква е тази лудост? Не, тя не е просто слепота за истината, необмислени действия и непредпазливост. Точно обратното – тя е борбата за справедливост и свобода, бунт срещу беззаконието. През това време Джон Макгеан решава да стане кореспондент от страна на България и да разкаже на света истината за зверствата, извършени от Османската империя. Устремен да въдвори справедливост, младият кореспондент без да се замисли излага живота си на риск.

„… разказите на Макгеан бяха предизвикали събития, променили историята на милиони. Навярно всяка история пренарежда света завинаги. Навярно Вселената се променя с всяко изречение.“

За разлика от „18% сиво“, новият роман на автора се откроява с една завладяваща многопластовост. „Хавра“ ( изд. „Сиела“, 2017) съдържа богата палитра от реални и исторически герои, всеки в търсене на личната свобода, истината и любовта. Трите теми наравно присъстват в лично, обществено, историческо и политическо. А в основата на всичко е тази хавра – хаосът, безпорядъкът в Османската империя, беззаконието в България.



– Дени                                               

вторник, 30 януари 2018 г.

„Обича ме, не те обича“ - нови разкази за любов

Сборникът от нови разкази за любов "Обича ме, не те обича" (изд. „Сиела“, 2016), съставен от Захари Карабашлиев, представя 16 разказа от 16 съвременни български автори на една вечно актуална тема - любовта.

Темата за любовта в книгите никога не ми е била любима . Естествено, малко любовна история винаги идва на място като пудра захар върху прясно изпечен кекс. Но моето мнение е, че всичко трябва да е умерено. Разбира се, не трябва да оставате с впечатлението, че не обичам да чета за любов. Способна  съм да оценя всичко по темата, което е по-смислено и дълбоко от пошло привличане и безинтересно клише.

Относно сборника, на мен ми харесаха
само няколко от разказите. Докато четях по-голямата част от тях се питах какво за Бога чета и не можех да стигна до логично обяснение до самия край на разказите. Може би скритият им смисъл ми убягва или просто не са по моя вкус. В края на краищата, всеки си има свои предпочитания.

За четири разказа мога да кажа, че наистина ме грабнаха и благодарение на тях не съжалявам, че прочетох сборника. Това са "365 дни любов" на Ганка Филиповска, "Без изменение"  на Георги Господинов, "Запалката" на Емануил А. Видински и "Беседката" на Иво Иванов. Четирите разказа, които успяват да разчупят клишето и да излязат от рамките на пошлостта, толкова много ми влязоха под кожата, че дълго време след това мислих само за тях. Определено бих ги прочела отново.

Разказите, които са добри, но не ме докоснаха по начина, по който другите успяха, са "Nothing else matters"  на Васил Панайотов (който може би е най-добрият от разказите на второ място),  "Фосили" на Георги Томов, "Aqua Alta" на Захари Карабашлиев и "Минало свършено, трето лице, множествено число" на Мирела Иванова.

В останалите разкази просто не успях да открия смисъл и не ми харесаха. Дени ми каза, че за да разбера "Демоните се завръщат"  на Алек Попов, трябва да съм чела "Сестри Палавееви", което аз още не съм направила и това прибавя този разказ към тези, които напълно се обезсмислят за мен. А това означава, че точно половината от разказите в този сборник за мен бяха лишени от смисъл и удоволствие.



                                           - Ивана

Лудите приключения на Сестри Палавееви продължават

Няма как да не се радвам, че прочетох „Сестри Палавееви в бурята на историята“ съвсем наскоро и не ми се наложи да чакам години, за да мога да прочета и продължението й. Краят на първия роман доста ме разочарова и остави у мен усещането за незавършеност. Сякаш една голяма част от историята липсваше. И тази част се оказа именно продължението, „Сестри Палавееви. По пътя към новия свят“.

Чаровните близначки Кара и Яра отново са тук и приключенията им продължават оттам, където спряха. Но този път животите на двете сестри поемат напълно различни посоки. Всяка от сестрите си мисли, че другата е загинала, и продължава напред.

Кара попада в ръцете на български военни. С малка помощ успява да избяга, но не задълго. Попаднала насред бомбардировките в София, тя е предадена и отново заловена. Животът й, изключително тъжен и изпълнен с болка, се превръща в едно огромно бягство и смяна на самоличности. От партизанката Моника, през новопоявилата се Димка, та чак до комунистката капитан Таня. След 9 септември Кара/Таня започва работа в милицията в желанието си да отмъсти за смъртта на сестра си, не на друг, а на капитан Нощ, с когото по стечение на обстоятелствата са си разменили местата и сега той е този, който се укрива в планината.

Яра е спасена е от двама от югославските партизани. Загубила паметта си в снежната буря, партизаните й дават името Снежана. Още с пристигането й в отряда обаче я сполетява същата съдба както в началото на първия роман – отрядът им е нападнат от войници на противника. Снежана се влюбва в командира на югославския отряд Пантер, с който успяват да избягат. Двамата намират спасение в мините на крал Стефан Урош при джуджетата, които обаче не са 7, а 25.

В „Сестри Палавееви. По пътя към новия свят“ (изд. „Сиела“, 2017) Алек Попов през цялото време ни забавлява с един нов, ироничен, но напълно верен, прочит на, този път не само българската, а световната история в годините след Втората светова война. За моя приятна изненада авторът отново успява да не премине границата на абсурда и да представи събитията в тяхната трагикомична светлина.

 Ако първият роман за двете близначки беше изпълнен с ярки образи и забавни случки, преставени през призмата на иронията и сарказма, то продължението в пъти надгражда вече поставените основи на  хумористичната партизанската история. Действието е много по-динамично, а към героите от първата част авторът прибавя още много нови колоритни образи. Такива са заблудените слугинчетата, които ме забавляваха най-много. А врачката Ганга, която гадае на лимонтозу, и джуджетата, които произвеждат боза в мините, не оставаха много по-назад.


– Дени                                    

петък, 19 януари 2018 г.

„Под игото“


,, Огнянов и Соколов преброиха патроните си.
- Осемнайсет огъня имаме - продума докторът.
- Стигат, за да се умре честно - каза ниско Огнянов.“

Сигурно са ви познати тези герои. Но откъде? Ще ви дам жокер - потърсете в училищните си спомени. Да, точно така - ,, Под игото“. Това е първият български роман и е написан от Иван Вазов. Не знам защо досаждат на малчуганите в 5–6ти клас да го четат, като не съм сигурна дори дали и единадесетокласниците са  способни да го оценят. Това е един роман, красив в цялата си всъщност със всяко доблестно действие, и съкрушаващ със всяко противно действие. На места обстоятелствата се стичат по искрено детски начин, но се докосват до душата и оставят своя отпечатък. 

 Романът нито е велик от съвременна литературна гледна точка, нито цели да ни изненада с неочаквани обрати. Не, той просто разказва за живота на българина в навечерието на Освобождението. Разказва за една тъжна, съкрушителна, искрена, красива история за любовта на едни деца към тяхната майка. За любовта на българите към родината - България. История за чест, дълг, предателство. Такава красота има просто в буквите на страниците. Такава емоция има всяка една от 88-те глави на книгата. ,,Под игото“ трябва да бъде прочетена не само от всеки българин, но и от всеки човек изобщо!




                                                           – Ивана

„Три ябълки паднаха от небето“ от Нарине Абгарян – искрица надежда от миналото

 В „Три ябълки паднаха от небето“ (изд. „Лабиринт“, 2016) Нарине Абгарян разказва омагьосващата история на жителите на арменското селце Маран. Книгата е разделена на три части – три ябълки, спуснати от небето на земята, както е открай време в маранските сказания: „една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто."

„Анатоля Севоянц легна да мре в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високият зенит и се бе търкулнато важно–важно към западния край на долината.“

 Така започва историята на малкото, закътано високо в планината, селце Маран, обитавано основно от хора в напреднала възраст. Непрестанно сполетявани от всякакви нещастия, маранци са останали без светлина в живота си. В следствие на различните болести, на глада и сушата, на войната, много от тях са загубили децата си и не могат да се преборят с мъката, а други никога не са имали щастието да бъдат родители. Но дори сред толкова много болки и скърби, щастието пак успява да си пробие път до тях.

 Авторката плавно обрисува образите на тези обикновени хора и техните съдби, които са неизменно свързани. На моменти привидно монотонна, заради бавно развиващото се действие, на някои читатели историята може да им се стори отегчаваща. Но точно по този начин Нарине Абгарян успешно успява да изгради героите си и им вдъхва живот, превръща историите им в будещи тъга, умиление и състрадание.

 В образите на Анатолия и Василий, Ясаман и Ованес, Валинка и Вано, Тигран и Настася, ние виждаме своите прабаби и прадядовци. Застиналата атмосфера в Маран ни кара да си спомним за нашите собствени села, отдавна напуснати и запустели, и да се замислим за щастието, което така усилено търсим цял живот.

„най-голямата болка е от това, че градовете умират точно в деня, когато ги напускаме – за малко или завинаги,
те се залостват с всички катанци, задръстват се с прах и пепел, превръщат се в мараня, мираж,
и ние – блудните синове и дъщери – хукваме, втурваме се през глава назад, надпреварвайки се със сърцето си
натам, където отдавна вече няма никой“

 Изключително силна, наситена с емоции, невероятно красива и докосваща сърцето творба, „Три ябълки паднаха от небето“ е книга, която заслужава да бъде прочетена. Когато човек е изгубил надежда, точно една такава история би могла да върне топлината и уюта в живота му. Тази малка книжка ни показва как дори един застинал, потънал в мрак и отчаяние свят, може да дочака своето щастие.

                                                                                 
                                                                                  – Дени


неделя, 7 януари 2018 г.

„Сестри Палавееви“ палавеят в лагера на партизаните и завладяват сърцата на българските бунтовници

В разгара на Втората световна война близначките Кара и Яра Палавееви (назовавани по-често с партизанските им псевдоними Моника и Габриела) се присъединяват към партизанското движение в България. С попадането си в отряда те веднага всяват смут сред мъжете. Никой не е очаквал тези млади момичета, произхождащи от буржоазна фамилия, да изберат суровия бунтовнически живот в планината. Още не са изминали няколко часа от пристигането на момичетата и отрядът на руския командир Медвед попада в засада. А приключенията на чаровните близначки едва започват... 

 „Сестри Палавееви в бурята на историята” на Алек Попов (изд. Сиела, 2013) показва българската история и партизанския живот в трагикомичната им светлина. Авторът забавлява читателя като умело борави с хумора и леката ирония, успявайки да избегне преминаването в гротеска. Книгата е страхотна, чете се леко и немалко пъти успя да ме разсмее. Не само образите на близначките Кара и Яра Палавееви, но и тези на останалите герои, са изградени изключително живописно и допринасят за удоволствието от историята. Това, което ме разочарова и развали цялостното ми впечатление, беше краят на историята. Финалът беше изключително слаб и някак прекалено отдалечен от цялата история, но се надявам продължението на романа, „Сестри Палавееви. По пътя към новия свят”, да успее да промени това.
            

   – Дени                 


        

събота, 6 януари 2018 г.

„Малката книжарничка край Сена” от Ребека Рейзин

Любов, Париж, Коледа, книги... „Малката книжарничка край Сена” е перфектното четиво за коледните празници.


 Сара живее в провинциалното амерниканско градче Ашфърд, където прекарва дните си в малката си книжарничка, потопена в магията на книгите. Няколко дена преди Коледа нейната приятелка Софи, която притежава книжарница в Париж, й предлага да си разменят местата. Софи отчаяно иска да избяга от страданията си по бившия й приятел. Сара решава да излезе от черупката си,  да се отдаде на живота извън книгите и най-сетне да изживее своята мечта да отиде в Париж. Приятелят й Ридж, журналист на свободна практика, пътува из целия свят и рядко се застоява на едно място, затова Сара лесно решава да замине за Париж и да започне своето собствено приключение. 

С пристигането си в Париж обаче Сара веднага се сблъсква с трудностите на управляването на голяма книжарница. Персоналът не я взима на сериозно, продажбите падат, тя трябва да работи до пълно изтощение, на което не е свикнала, не й остава време да чете, а на всичко отгоре някой краде от касата. Сара разбира, че за да се справи с проблемите в книжарницата, трябва да покаже на хората, че тя не е просто стеснителното момиче от малко американско градче.

Любовта също не й върви. Приятелят й Ридж е Бог знае къде и следва мечтите си, а празниците наближават. На Сара не й остава нищо друго освен да се отдаде на своето приключение в Париж. Постепенно тя намира нови приятели, посещава красивите кътчета на Париж, познати само на местните, и най-важното – открива себе си. 

„Малката книжарничка край Сена” от Ребека Рейзин (ИК „Сиела” 2017), за разлика от повечето романтични романи, не е изпълнена с клишета, което беше изключително приятна изненада за мен. Това е една очарователна, стопляща сърцето история за любовта към книгите и към близките хора, за приятелството, за красотата на Париж, и най-вече за промяната, която човек трябва да претърпи, да излезе от черупката си, да придобие самочувствие и да започне да живее живота си пълноценно и извън книгите.


                                                                - Дени