„Зимно пътуване“ от Амели Нотомб или как любовта става взривоопасна

Отскоро се присъединих към фенклуба на Амели Нотомб, въпреки че засега съм прочела едва няколко от книгите й. Наскоро писах и за „Хигиена на убиеца“ и „Речи против Катилина.“

 „Зимно пътуване“ (ИК „Колибри“, 2011) се оказа четвъртата и, за съжаление, останах малко разочарована, тъй като определено е от по-слабите й творби.

В същото време обаче езикът и стилът на белгийската писателка отново правят впечатление и, както всяка нейна книга, и тази се чете на един дъх и неусетно.

Сюжетът, както може би хората от вас, които са запознати с авторката, се досещат, е доста странен. В рамките на 100 страници Амели Нотомб разказва на историята на едно влюбване, довело до катастрофа. Или по-скоро атентат. Буквално. Но това не е една история за нещастна любов. Или поне не точно.

„Като всички останали и аз се нервирам, когато ме претърсват по летищата. Досега не се е случвало да не предизвикам прословутото бипкане и мъжки ръце да не ме опипат от глава до пети. Веднъж не се стърпях и казах: „Наистина ли смятате, че искам да взривя самолета?”

Главният герой – Зоил, носещ името за небезизвестния Омиров критик, се влюбва в красивата Астролаб. Самата Астролаб също обича Зоил, но и не може да се отдели от своята приятелка Алиенор – изключително талантлива, но и умствено изостанала писателка, за която Астролаб се грижи. Неконсумираната любов между двамата довежда до една цялостна омраза към Вселената и желание за разруха.

Историята сама по себе си е доста банална и определено е от по–слабите романи на Нотомб. Това, заради което казвам, че си заслужава да се прочете, е интересният изказ на авторката. Езикът в книгата не е сложен, чете се леко, но в същото време думите на Нотомб те подмятат от една идея в друга. Навсякъде, понякога скрита, друг път – не, присъства и иронията и, макар това да е книга, която се чете доста леко, в почти всяка страница читателят може да намери нещо, което да го накара да се замисли.

– Дени                                     

„Речи против Катилина“ от Амели Нотомб или как да се отървем от досадния съсед

„Ясно е, че цяла армия философи го бяха разбрали преди мен, но чуждата мъдрост не служи за нищо. Когато ни връхлита циклон, война, несправедливост, любов, болест, съсед, винаги сме сами като новородени сираци.“

„Речи против Катилина“ (ИК. „Колибри“, 2017) определено не е подходяща за първа среща с Амели Нотомб, но за феновете на авторката удоволствието е гарантирано. Белгийската писателка е майсторка на шантавите сюжети и неочакваните обрати, а този роман определено не прави изключение от останалите й.

Заглавието може би ви е познато от прословутите речи на Цицерон против Катилина, в които той задава въпроса: „До кога най-сетне, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?“. Със сигурност това се пита и протагонистът на книгата – Емил.

Емил и Жулиет се местят в къща на спокойно място, изолирана насред гората, където планират да прекарат старините си. Или както те я наричат – Къщата. Но дори и на най-отдалеченото място пак може да се намери натрапник. Лекарят Паламед Бернарден, техният съсед, идва да им се представи още на първия ден. Дотук нищо лошо, нали? Господин Бернарден обаче си служи единствено с едносрични думи като „да“ и „не“, а понякога дори не намира за нужно да отговаря. Доброто възпитание на двамата съпрузи ги задължава да поддържат разговор с госта си, който бързо се превръща в монолог от тяхна страна. След два мъчителни часа съседът си тръгва и двамата най-накрая си отдъхват.

 Кой обаче да очаква, че Паламед Бернарден ще дойде отново на следващия ден, точно в четири часа следобед и ще остане точно два часа? Досадният и неразговорлив съсед започва да ги посещава всеки ден в един и същи час и нито Емил, нито Жулиет знаят каква е причината. С времето двойката започва да измисля всякакви начини да се отърве от натрапника, но нито един от тях не проработва, а г-н Бернарден става все по-нахален и агресивен.

„Но в края на краищата победител бе той. Тук не бе нужно да си интелигентен, нито фин, чувството за хумор не служеше за нищо, ерудицията също. За да победиш, бе важно да си по-тежък, по-неподвижен, по-тягостен, по-неучтив, по-празен.“

С характерното си чувство за хумор и способост да създава шантави сюжети, белгийската писателка превръща една миролюбива и възпитана двойка пенсионери в обсебени от това да се отърват от досадния си съсед хора. В стремежа си да постигнат целта си, двамата са готови на крайности.

„Светлината подпомага жалката комедия на благоприличието, мракът свежда човека до разрушителния му гняв.“

Но кой ли няма досадни и невъзпитани, понякога дори агресивни, съседи? И не е ли това най-нормалното нещо?
В „Речи против Катилина“ Амели Нотомб  си играе с клишетата и простотата на думите. От най-обикновените случки от бита отново успява да създаде една много абсурдна, но в същото време изключително забавна история с неочакван и ужасяващ обрат.

– Дени                            

„Хигиена на убиеца“ от Амели Нотомб

Още първата ми среща с Амели Нотомб ме остави с доста противоречиви чувства. Това за мен беше историята на Плектруда в „Речник на собствените имена“ – малка книжка, която прочетох на един дъх в един безкрайно скучен ден. Макар на няколко пъти да се запитах какво по дяволите чета, на моменти намирах историята трогателна, на други – искрено се забавлявах. В крайна сметка авторката успя да ме спечели, в следствие на което още на следващия ден подхванах дебютния й роман, а именно „Хигиена на убиеца“

В „Хигиена на убиеца“ (изд. „Колибри“, 2005) щурата белгийска писателка ще ви срещне с осемдесет и три годишния Претекстат Так, автор на 22 романа и Нобелов лауреат. „Великият“ френски писател страда от рядко заболяване – рак на хрущялите, и му остават само 2 месеца живот. При тази новина журналисти от цял свят се стичат да го интервюират. След кратък разговор с първите четирима, противният старец ги изритва от дома си, тъй като не са запознати с творчеството му. Заядливият и противоречащ
си писател избягва да отговаря на въпросите на изтервюиращите го като използва всяка възможност да им покаже, че ги смята за прекалено глупави, за да го разберат.

„– Господин Так, да допуснем, че съм глупав и бавнозагряващ, не можете ли обаче да си представите, че зад мен стои бъдещият читател на тази статия, човек интелигентен и буден, който заслужава да разбере? И последният ви отговор ще го разочарова?
– Ако приемем, че такъв читател съществува и е толкова интелигентен и буден, той няма да се нуждае от обяснения.
– Не съм съгласен. И интелигентен човек има нужда от обяснения, когато е изправен пред нова и непозната мислъл.
– Откъде знаете, след като никога не сте били интелигентен?“

Петата журналистка, Нина, обаче ще успее да му направи впечатление, въпреки, че е жена. А Претекстат мрази жените. Младата журналистка е изчела всички романи на автора, включително и последния, незавършения, носещ заглавието „Хигиена на убиеца“. Тя не само ги е прочела, помни всичките им заглавия и броя на женските образи в тях, а и е забелязала в незавършения роман нещо, което никой досега не е видял, и е напът да разкрие ужасяващата му тайна.

Сред куп метафори, аналогии, игра на думи и извратени описания, Амели Нотомб успява да създаде една реална атмосфера и да вдъхне живот на героите си. Романът се състои основно от диалози, в които авторката изгражда пълнокръвен образ на един дебел старец с бяло, безкосместо лице, убеден в „добрините“, които върши. На фона на широкоскроената журналистка изпъкват изкривените представи на един болен мозък за жената, любовта, живота и смъртта.
Историята е изключително увлекателна и интригуваща, провокира читателя и да го кара да се замисли.

                   – Дени