„Размяната“ от Роджър Зелазни

В свят, разделен на две, единият без магия, но изпълнен с чудесата на науката, а другият с примитивна технология, но обгърнат в магия, хората живеят без да знаят за съществуването на друг. Един ден две бебета от двете страни на света биват разменени, така за първи път от разделянето се внася парче магия в рационалния свят и наука в магичния. Равновесието се нарушава. С порастването им става ясно и за тях самите, и за околните, че не принадлежат на света, който ги заобикаля. Откъде са тогава?

Макар и да има две фракции на света, нито една от тях не наподобява съвремието, в което живеем. Приличат на футуристична идея за бъдещето и на обвитото в мистерия и магия Средновековие, съществуващи паралелнo, за да не се смесват наука и магия.

„Размяната“ от Роджър Зелазни (изд. „Сиела“, 2018) е поредното доказателство за таланта на автора да създава фантастични светове и да представя магията като една неизследвана наука със своите правила и закони, нямащи нищо общо с тривиалните описания, на които са свикнали много от любителите на жанра. Малцина са авторите, дръзващи да се задълбочат в самото естество на магията и да убедят читателя в съществуването й и това, че работи точно по описания начин и следва точно написаните принципи, да накара дори и най-налудничавите идеи да звучат логично и реално, както го прави Зелазни. Мнозина се задоволяват например с простото изричане на вълшебни думи без да навлизат в подробности относно техническата част и предпочитат да отдадат повече значение на емоционалното развитие на персонажите. Зелазни с нестандартния си подход прави обратното на общоприетото, поради което творчеството му е лесно различимо, но така си спечелва и множество критики.

Тази книга е първа част от предполагаема трилогия, но Зелазни умира преди да издаде окончателната трета част. Книгата може да стои самостоятелно, но определено кара читателя да копнее за продължение (втора част е издадена под заглавието "Madwand"). Действието се развива много бързо, напрегнато и в очакване на развръзката, което обрича всеки, дръзнал да я започне на неспособност да я остави до самия край. Описанията са малко, но достатъчно, за да пренесат читателя в двата свята на магия и технология и да предадат усещането за неизбежен сблъсък между тях. Малкото на брой герои са еднотипни, без ясно обособени характери и не търпят особено развитие. Липсва психологизъм, което на моменти кара героите да изглеждат безчувствени. Всичко това са черти, типични за стила на Зелазни, той предпочита да акцентира върху случката и върху изживяването на читателя, който спокойно може да си представи, че е всеки един от героите и да изживее книгата по своя начин, без авторът да направлява неговите чувства, пристрастия и изградено мнение за персонажите. По този начин въображението играе ключова роля в изграждането на представата за всичко описано и е свободно да нарисува пейзажите на непознатото.

Популярната, дори клиширана тема за размяна на бебета от различни светове, е взета в буквалния си смисъл и въвлечена в света на фантастиката. Резултатът е поредната впечатляваща книга на Роджър Зелазни.


                               ~Вилиан

,,Светлината на Атлантида” от Десислава Шейтанова

Всички сме чували за мистериозния континент Атлантида - еманацията на една отдавна изгубена цивилизация, изчезнала най-вероятно за една нощ. Има много теории, легенди и спорове за това дали наистина е съществувало подобно място на Земята. Едно обаче е сигурно - красивият мит за това необикновено място е разбунвал духовете на въобръжението много време и продължава да го прави до ден днешен.

В „Светлината на Атлантида“ (Потомците на Атлантите – том 1) Десислава Шейтанова се уповава на мита за Атлантида и изгражда един собствен, изключително интересен свят на атлантите, на изтърканата, но класическа битка между доброто и злото. Както в ,,Хари Потър” не се знае дали човекът, с когото се разминаваш по улицата е магьосник, така и тук не се знае дали като отидеш на опера, половината зрители няма да се окажат атланти. Естествено, и в двата случая хората не знаят за съществуването на другите ,,видове”.

,,Светлината на Атлантида” (изд. ,,Лексикон”, 2017) не ни пренася в един вълшебен свят, оставаме си в нашия нормален, но виждаме тайната му страна, донякъде обясняваща хилядолетната история на човешкия вид. Тайната му страна, изпълнена с магии, вековна вражда, изпитания за оцеляване и безсмъртие.

Събуждаш се рано сутринта на осемнадесетия си рожден ден. Очакваш всичко, но не и накакъв странник в къщата ти да ти поднесе новината, че си безсмъртен, че си атлант с невероятни способности, че имаш вековни врагове, готови на всичко, за да унищожат теб и твоето изключително рядко могъщество. А единственото, за което можеш да мислиш, е как ще си опаковаш багажа за престижния университет в Шотландия. Не е типичното впускане в света на възрастните, нали?

 По такава толкова дъвкана, чак клиширана легенда очаквах да се сблъскам с безинтересна и изтъркана история, но всъщност изобщо не стана така. Ако трябва да призная нещо на авторката, то това е нейната оригиналност. Ако трябваше аз да измисля нещо, свързано с Атлантида, никога нямаше да скалъпя нещо толкова шантаво и изненадващо. Въпреки че имаше доста недоуточнения в книгата, нейният новаторски свят бе достатъчно добре изграден, реален и грабващ, че няма как поне за момент да не ти се прииска това да е реалността и ти да си главния герой. И въпреки че на доста моменти историята е блудкава, а действието върви  прекалено бавно, книгата е доста развлекателна и успява да откъсне читателя от монотонния звук на скучното ежедневие. Успява да разчупи границите на тежката реалност поне за един мимолетен миг и да му предостави една приказка, която има силата да му върне надеждата за магия и желанието да се впусне в отдавна забравените детски мечти.


                                                  ~ Ивана

"Скръбта е твар перната" от Макс Портър

“Скръбта е твар перната” от Макс Портър (изд. “Лабиринт”, 2016; прев. Владимир Молев) е  една изключително странна книга с много необичайна стилистика на писане. И много различна от всичко, което съм чела досега. Макс Портър смесва поезия и проза, за да получи едно повествование със задъхани и накъсани изречения. Докато четях, нанадейно се сещах и за Гарвана на Едгар Алан По.

Това е историята на едно семейство, баща и две момчета, които преживяват тежко смъртта на майката. Всеки се опитва да се справи с нея по свой собствен начин. Скръбта ненадейно нахлува в живота им под формата на въображаемия Вран. Семейството е потънало в своята мъка, чиято метафора е черният гарван. Дните им започват да си приличат, за момчетата вече няма разлика между училището и ваканцията.

Пътят към възстановяването от трагедията е дълъг, тежък, опасен, вонящ и осеян с черни гарванови пера. Спомени от щастливото им минало преди загубата изникват неканени. Момчетата се карат, защото това е техният начин да се справят със загубата на такава важна фигура като майката. Бащата прекарва дните си в забвение, пише и пуши, за да забрави колко му е мъчно за жена му. А Вран ще си тръгне, чак когато преодолеят отчаянието от загубата. Защото възстановяването е сложен процес, но това е първата стъпка, за да могат да продължат напред.

,,Идеята за продължаването напред е за глупаци, всеки разумен човек знае, че скръбта е дългосрочно начинание’’

“Скръбта е твар перната” е история за смъртта, която нахлува неканена в едно семейство като черен гарван.  Това е една много често срещана тема. Всеки се сблъсква със смъртта в някакъв период от живота си, но Макс Портър успява да опише загубата, скръбта и отчаянието по един невероятен, изключително впечатляващ начин. Книгата е като един безкраен водовъртеж от думи, една особена и мрачна поезия, в която читателят може бързо да се изгуби. 

– Дени                                             

...Дори в Аркадия - Секс, Литература и Смърт в Сидли Парк....

Честно казано, дори не бях чувала името Том Стопард, докато страшната корица (дело на Кирил Златков) на ,,Аркадия" (изд. ,,Лист’’, 2017; прев. Иглика Василева) не привлече погледа ми в библиотеката.

„Аркадия“ е най-амбициозната пиеса на Стопард, а Стопард е най-интелигентният жив драматург на Великобритания, пишеше отзад на корицата. Това са думите, подтикнали ме да се запозная с творчеството на Стопард. Нещо, което определено не съжалявам, че се случи.

В пиесата се преплитат две истории - едната е от началото на XIX век, а другата - от края на XX век. В първата история главните действащи лица са една свръхинтелигентна млада дама на име Томасина и нейният учител Септимъс, който по една случайност е бил съученик на процъвтяващия тогава лорд Байрон. Техните уроци се състоят в огромното имение в Сидли парк, където близо два века по-късно главните герои на втората история ще се опитват да разберат какво в името на Бога се е случило два века по-рано. Докато те се пробват да разберат какви интриги са се случвали, кой кого убил, кой с кого искал да преспи и колко фатално е завършила тази първа история, Стопард през цялото време провокира нашето мислене чрез разсъжденията на лейди Томасина и чрез главоблъсканиците на хората след нея. На всеки две странички има някаква загатната философска уловка, която може да те накара да разсъждаваш върху нея пет минути и да препрочиташ страницата десет пъти. Поне с мен това се случваше през половината време.

Още първата сцена започна много колоритно и ме грабна хуморът, който всъщност изобщо не очаквах да срещна още в първите изречения:

ТОМАСИНА: Септимъс, какво означава плътско съприкосновение?
СЕПТИМЪС: Плътско съприкосновение е когато разтвориш обиятия и обвиеш ръце около плът, говежда плешка например.
ТОМАСИНА: Само това ли?
СЕПТИМЪС: Не... може да е и агнешки бут, както и здраво притиснато в обиятията еленово месо или пък бяла яребица... caro, carnis; женски род, означава ,,месо, тяло, плът".

Така е през цялото време. От една страна, тази е книга е много забавна и пълна с колоритни моменти, а от друга - не е от тези  нестойностни книги, от които нищо не ти остава в главата след прочитането им. Напротив, четенето си заслужава, защото Том Стопард определено е способен да промени нещо в теб и в начина ти на мислене.

– Ивана