Христо Блажев – Смятам, че имаме и прекрасни писатели, и чудесни книги по темите, които вълнуват нас, българите, тук и сега.

Преди време ви представихме първата част на един доста интересен разговор с Христо Блажев за страстта към книгите, четенето сред младите и още една важна тема – българските автори.  А ето го и продължението...

(Ако сте изпуснали първата част може да я видите тук)


Текстът е публикуван първо в Малък училищен вестник - 164. ГПИЕ "Мигел де Сервантес".

Наричаш себе си книгофреник. Има ли обаче книги, които не четеш? Може ли четенето да бъде опасно, ако човек не си подбира добре нигите?

Чак опасно не, но да си загубиш времето – да, разбира се. От друга страна, ако в крехка възраст тикаш на детето религиозни или езотерични книги, има голяма вероятност да нанесеш ментални поражения, които никакви факти и доказателства после няма да могат да оборят. Всеки има право на вкус, дори лош – но не и да претендира, че той има стойност, само защото си е негов J 

Каква за теб трябва да бъде истински стойностната книга?

Винаги се стремя да обръщам вниманието към нехудожествените книги, защото са изключително важни, само с емоции не се живее. Исторически, научни, рационални книги – у нас излизат малко, но важни автори, които си заслужават четенето. Ето, тази година ще издам една наистина стойностна книга, за която се боря от 4-5 години – „Бог не е велик” на Кристофър Хичънс, очаквам големи сеири от религиозниците покрай нея.

В блога си имаш 1000 ревюта. Мислил ли си някога ти да напишеш книга?

Всъщност към днешна дата ревютата са около 1600, все пак осем години са си това. Мисля, разбира се, но по-скоро интересът ми е към нещо нехудожествено, не мисля, че мога да напиша хубав роман – за съжаление повечето от издаващите също не могат, но това не им пречи.

Често българските автори биват подценявани. Смяташ ли, че това е основателно?

На думи да, но статистиките са на обратното мнение – българските автори безусловно окупират всяка достоверна класация за продажби. Разбира се, тук не говорим само за художествени текстове, макар че Захари Карабашлиев и Милен Русков са в челото за миналата година, а и за всякакви нехудожествени книги за туризъм, история, книгите на влогъри и прочие. Смятам, че имаме и прекрасни писатели, и чудесни книги по темите, които вълнуват нас, българите, тук и сега.

Мислил ли си някога да се осъществиш в чужбина и ,ако да, какво те кара да останеш в България?

Не, нито за миг, вадя си хляба с българския език и умението ми – и ненаситното желание – да го ползвам. Безсмислено е да искам да ида другаде.

Кои са петте заглавията, оставили траен отпечатък върху теб?

Любим въпрос с много труден отговор. Но ще подбера смело „Свят, населен с демони” и „Сенките на забравените прадеди” на Карл Сейгън, „Делюзията Бог” и „Най-великото шоу на Земята” на Ричард Докинс, „Кривата на щастието” на Иво Иванов, „Псевдонауката” на Бен Голдейкър, „Доброжелателните” на Джонатан Лител… и още много J

„Безумецът от Таро“ от Деница Дилова– за истинската любов и последиците от нея

Има книги, които харесваш заради стила, такива, в които те грабва историята и други, които по ред причини просто те оставят без думи. „Безумецът от Таро“ от Деница Дилова (изд. „Сиела“, 2018) отговаря на всичко изброено.

Сюжетът е сигурно възможно най-клишираният. Доброто момиче и лошото момче.
Съдия Надя Черняк е красива и успешна, омъжена, с две деца. Животът й е перфектен. Или поне така изглежда. Доминик Дюшан е баск, който най-вероятно е в България, защото се укрива от престъпното си минало. Богат, алкохолик, женкар. Един ден съдбата ги среща в съдебната зала и всичко за тях се променя.

Но с това се изчерпва клишето и дори една капка от него не попада в любовта между Надя и Доминик. Тяхната история показва тъмната страна на страстната любов. Тази, която не е красива, но е напълно чиста и първична. Любов, която е необяснима и не е за пред хората. Която идва като гръм от ясно небе и ти не можеш да я спреш.

 „Любовта е ценна само в най-суровия си вид, когато не е обработена от разни обстоятелства. Може би затова е най-хубава в началото, първите часове и дни, в които никой не знае за нея. Щастието и неговият уродлив вид. Ти не знаеш нищо за любовника си и той не знае нищо за теб. А светът изобщо си няма хабер от вас. Това е рай. После любовта бива арестувана и започва едно безкрайно разследване и раздаване на присъди. Докато минат всички дела и изтекат всички наказания... После вече няма любов.“

При такава любов на човек не му остава нищо освен да се поддаде на инстинктите си. И най-често тази любов довежда до пагубен край. Преди и след нея животът на човека е сив и безсмислен. Единственият лъч светлина е в онзи кратък период, когато си до любимия. А след като той си отиде, остава само мракът.

„Когато любимият се махне, любовта остава като призрак. Броди сама и търси гостоприемник.“

„Безумецът от Таро“ е една любовна история, в която има преплетена и тънка философия. За любовта, егоизма, невъзможността да се откъснеш от чувството за отговорност към семейството. За опита за бягство от оковите на монотонността на живота и чуждите представи и очаквания. За свободата, която, макар и за кратко, може да бъде постигната само чрез илюзията в един паралелен живот. Живот, в който можеш да бъдеш себе си, без да изпитваш вина и да се притесняваш да не разочароваш някого.

„Любовта е лукс, а не ширпотреба, не знам какво й се натискаха всички.“

Обожавам стила на Деница Дилова.Това е една от малкото книги, които още с първата страница успяха да ме впечатлят с езика си. И въпреки, че преди да стигна до края, имах смесени чувства към любова между Надя и Доминик, великолепният финал успя силно да ме разтърси и разстои. Защото, макар и много различна, в „Безумецът от Таро“ ставаме свидетели на една чиста и специална любов, неподвластна на законите на обществото.

– Дени                                                    

„Архипелаг Ню Йорк“ от Владимир Тодоров – антиутопична представа за един постапокалиптичен свят

Какво ще се случи, ако един ден познатият ни свят бъде потопен под водата? Какъв океан ще оставим след себе си за бъдещите поколения и ще бъде ли възможно тяхното оценяване? В „Архипелаг Ню Йорк“ филмовият режисьор, художник и аниматор Владимир Тодоров ни представя един драматичен вариант на последствията за нашата цивилизация, ако нещо такова наистина се случи.

Годината е 0055, а мястото – Ню Йорк.
Но не този Ню Йорк, който някои от нас познават, а един постапокалиптичен Ню Йорк, който се намира под водата.
Архипелагът е всичко, което е останало от големия град след Потопа

Разделен на Горен и Долен Архипелаг, Ню Йорк е управляван от династията Ван Занд и малка група техни приближени. В града властва потисничеството, а обикновените хора в Долния Архипелаг тънат в мизерия.

Главният герой Флин Пери и неговият приятел Тони Ромеро искат да станат Свободни гмуркачи – титла, която им гарантира привилегията да живеят в Горния Архипелаг. където всички удобства са осигурени, и им позволява да се гмуркат навсякъде без ограничение, с цел да изваждат от водата провизии и лекарства.

Двамата приятели се изправят пред множество препятствия, за да постигнат целта си.
Церемония за сбогуване, Изпитания, мизерия сред потиснатия народ, липса на справедливост, борба за оцеляване във всеки един момент, приятелство, момиче, един разглезен гадняр... И куп неверяотни илюстрации, които са дело на автора! На тази антиутопия нищо не й липсва.

„Архипелаг Ню Йорк“ от Владимир Тодоров (издателство „Лексикон“, 2018) е една чудесна приключенска история в духа на „Игрите на глада“, в която оцеляването е на живот и смърт. Владимир Тодоров е изградил един свят, който поглъща читателя и не го пуска чак до последната страница. Добър сюжет, пълнокръвни персонажи, невероятни илюстрации... Това е една история, която всеки ще заобича.
А аз с нетърпение чакам продължението!

П.П.: Премиерата на книгата е на 14 юни от 19:00 в Клуб Мотто.

                                                                                          – Дени