сряда, 29 август 2018 г.

„Тъжният кипарис” или „Загърни ме в мрачен покров” от Агата Кристи


Още от дете, семейството ми се опитваше да ме накара да прочета някоя книга на Агата Кристи, но аз все отказвах по незнайни за мен причини. Определено много съм изпуснала. И така, цялата й колекция с книги седеше и събираше прах в стаята ми, гледаше ме, понякога и аз мятах поглед и си казвах: ,,Някой ден, Еркюл Поаро, ще видя черно на бяло как разгадаваш случаите, но не сега...” И така все отлагах, докато вчера ,,Тъжният кипарис (изд. ,,Ера”, 2007г.) не падна съвсем случайно  (или не?) от етажерката. Отворих книгата, уж малко да почета и неусетно за мен след няколко часа, вече я бях приключила.


Елинор Карлайл е изправена на подсъдимата скамейка, обвинена в убийството на Мери Джеръд. Съдебната зала е препълнена с хора, изцяло убедени във вината й. Доказателствата срещу нея са неопровержими и няма шанс за оневиняването й, но Еркюл Поаро се съмнява...


Страшно много ми допадна стилът на книгата. Авторката отделя първите стотина страници, за да ни запознае с героите, мислите и чувствата им, както и тяхното ежедневие. Ефектът от което е, че веднага се привързваш към тях и през цялото време ги разбираш и съпреживяваш събитията с всеки един от тях. Има силно изразен психологизъм в почти всеки един от героите, който не отслабва, ами продължава да се разгръща през цялата книга. Във втората половина се появява и известният белгийски детектив с яйцеподобна глава Еркюл Поаро и тук Кралицата на детективския роман буквално отвява шапките на читателите с невероятно развинтеното си въображение и таланта си да разказва историята така, че до самия край да не се разбере кой е убиецът на Мери Джеръд. Накрая останах слисана от развръзката, очаквала бях всичко, но не и това.


Държа да отбележа, че абсолютно всичко е изпипано и няма неясни части или моменти на неяснота, което според мен не е толкова лесно да се постигне при история с такъв извъртян сюжет. Но може би тук се крие големият майсторлък на световнопризнатата ,,Кралица на криминалния жанр”.


Останах безкрайно очарована от моята първа среща с Агата Кристи. Бих казала, че книгите й са като наркотик. Веднъж започнеш ли, спирка няма. Оставяш една книга, веднага почваш друга. Определено влезе в класацията ми с най-любими автори на всички времена.


~ Ивана




понеделник, 27 август 2018 г.

ЛАРА!


Светогледът на човек се променя с течение на годините. В „Лара” от Ния Йотова (издателство „СофтПрес”, 2018) проникновено е описано как се случва това и въобще как изначално се появяват убежденията на хората. Лара е доста ексцентрична по отношение на разбиранияната си за начина, по който работи света.

"Лара се отнесе в нейния паралелен свят, в който често си представяше как даден човек е отделна планета, а органите му са океани, планини, реки, равнини. И как, ако някой орган се разболее, останалите се активизират,  за да му помогнат, както горите се опитват да пречистят въздуха на болната Земя.Планетите си влияеха и една на друга, Луната предизвиква приливите и отливите на Земята, но понеже не са едно цяло, не е задължително да си помагат."
Но изводите до които достига, макар предадени чрез нейните схващания за света, са от онези истини за живота, които в някакъв момент всеки осъзнава.
"Дори да сме съпричастни към някого, дори да му преведем пари по дарителска сметка, в крайна сметка нашите планети се отдалечават с облекчение от тази на страдащия и я оставяме да се оправя сама."
Лара е заглавието, Лара е и центърът на книгата. Тя е единствениат персонаж, който си има име . Всички други герои са упоменати с избран от самата нея прякор (Мъжа, Синеокия, Шотландеца...) . Те са части от нейния живот, а книгата е посветена именно на него. Всеки изиграва своята роля в модифицирането на списъка с правила и убеждения, който тя си води, както и в превръщането й в Лара от края на книгата - жена на средна възраст, създала семейство, с опит и много научени уроци- от студентката Лара - момиче с много претенции, капризи, амбиции и очаквания от живота. До такава степен човек вниква в главата на Лара, научава всичко за нея, наблюдава реакциите й, че за момент забравя, че е измислен герой, образът й е изключително реалистичен и задълбочен . Емоционалността й също добавя плътност на образа. Разбираш я, разбираш изборите й и живота, който води.

Книгата е непретенциозна, грабваща с прекрасно изградени, макар и типизирани персонажи. Самата Лара с колоритната си персона ни предоставя своите схеми и разбирания за света и в един момент успяваме да го видим през нейните очи.

Чрез развитието, което претърпява Лара, се показва постепенното й превръщане в
зряла жена, както и чрез изграждането на нови убеждения  и зачеркването на старите в списъка й. Измененията са поетапни и присъщи за конкретните етапи от живота й. Гледа на ръка, вълнува се от астрология, учи усърдно,  стреми се във всичко да е най-добрата, търси похвала, за да погали немалкото си самочувствие, обича да пътува (въпреки че при поредното й преподреждане на приоритетите изоставя това си хоби в името на брака и детето си), страх я е от „другите”, от какво ще си кажат хората, от малка е приела мисълта, че ще е голямата любов на много мъже, вярва в прераждането и си е създала свои вярвания в Бог. Запознаваме се със семейството й, което ни помага да разберем много от решенията и размишленията й в по-нататъшен период.  Разхождаме се из спомените й, връщаме се в конкретното настояще, проследяваме живота й и се наслаждаваме на това колко познато и земно ни звучи всеки герой, всеки проблем, пред който се изправя и всяка ситуация, в която изпада. Слушаме или четем за тях в ежедневието си от сблъскващите се със същото.

Въпреки всичко книгата и главната й героиня и за момент не губят позитивизма и лекотата си и успяват да вкарат читателя  в размисли за живота без да утежняват ежедневието му. Повечето книги те карат да мислиш, че и ти си изживял и усетил онова, което и героите, докато тук съпреживяваш, подхождаш с разбиране, трупаш опит, създаваш свои собтвен списък изводи и убеждения.

~ Вилиан

вторник, 14 август 2018 г.

В сърцето на Странджа бродят змейове, караконджули, самодиви и нестинарки



Година след излизането на първата част на „Софийски магьосници“  Мартин Колев отново ни пренася в една друга София, някак си вълшебна. Читателят има възможността да посети магическите кътчета на добре познатата столица, където се събират магьосническите шайки – магьосническия сектор в Народната библиотека, постоянно местещата се книжарница на Амос и разбира се – любимото ни Шесто кьоше, където се намира „Г(л)адната сврака“.

 Още в началото на романа авторът ни посреща с едно от своите вълшебни описания на града и местата, през които минаваме ежедневно без да усетим тяхната магия.

„Вътрешна София изглеждаше едновременно познато и различно. Видя как НДК светеше в тъмното като древен космически кораб, а „Александър Невски“ създаваше илюзията за няколко поникнали един до друг храма. Видя Президентството и Народното събрание, които светеха призрачно като празни макети на сгради. Спря поглед на жълтите павета и безчетните улички, които под светлината на лампите течаха като реки от злато. Съзря подлези и изоставени заводи, товарни влакове и строителни кранове, примигващи в мрака като гигантски насекоми. Видя самотната телевизионна кула на Копитото, десетките безлични билбордове и стотиците стари реклами по покривите на панелките. Издигна се високо и градът се превърна в езеро от ярки светлини. Над Витоша се спусна жълтеникав смог, а над центъра избухнаха фойерверки. Уличните светлини разказваха различни истории: яркооранжеви, приглушено розови, сънено охрени... Бриян се опита да обхване всичко с поглед и устните му се извиха в усмивка. От тази височина София изглеждаше огромна, по-красива и по-лесна за обичане“

„Софийски магьосници. В съцето на Странджа“ (изд. ,,Сиела“, 2018) отново ни среща с младия магьосник Бриян и неговата шайка, но, за моя изненада, една година по-късно, когато той се учи да се справя без своя амулет след загубата му при битката на „Дъждовна“.
Пробудникът му Свилен е заминал и никой не знае къде се намира. Ванина също не е част от приключението, което предстои.

Този път обаче действието в романа не се развива единствено в познатата ни столица. Вълшебникът Мартин Колев вкарва в историята фолклорни мотиви и ни понася на пътешествие в сърцето на Странджа, където бродят караконджули, самодиви, змейове и нестинарки.

След първата част Мартин Колев вдига летвата по-високо, запазвайки доброто чувство за хумор. Персонажите придобиват дълбочина и читателят разбира повече за любими герои като Белота и Буря. Шайката магьосници се отправят на едно дълго, сложно и шеметно приключение, в което неочакваните обрати, бурните битки и дори любовната история не липсват.


~ Дени