„Сидхарта” от Херман Хесе

    „Слушаше Сидхарта. Сега той целият се бе превърнал в слух, изцяло се бе вглъбил в слушането, изцяло празен, изцяло всмукващ, чувстваше, че напълно се е научил да слуша. Често бе чувал всички тези гласове на реката, но днес те звучаха по новому. Вече не можеше да различи един от друг множеството гласове, радостните от разплаканите, детските от мъжките - те всички се бяха слели в едно, и вопълът на копнежа, и смехът на мъдреца, и викът на гнева, и стенанието на умиращия - всичко беше едно, всичко бе свързано и хилядократно преплетено с останалите. А всичко заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички мъки, всички наслади, всичкото добро и зло образуваше света. Всичките тези неща вкупом представляваха реката на събитията, музиката на живота".

     Живот. Всеки от нас го живее. Животът. Какво всъщност представлява той?

     Един млад брамин си поставя за цел да намери смисъла му. За един цял живот той търси висшата, крайната цел на съществуването. Подлага тялото и ума си на строг аскетизъм. Среща се дори и с великия учител Буда, но стига до извода, че човек сам трябва да усвои единственото вярно човешко действие, защото ,,мъдростта е несподелима’’. Тръгнал по пътя на самоучението, Сидхарта се сблъсква и със светския живот. Потъва в занаята на търговията, опитвайки лукс и могъщество, непознати на смирените, отричащи всичко материално, самани( представители на учение в Индия, които водят крайно аскетичен начин на живот с цел да се извисят до Бог), от които доскоро се е учил. От красивата Камала научава и тьнкостите в изкуството на любовта. Този начин на живот обаче подлага Сидхарта на умората от ,,тичането в този безсмислен кръговъртеж’’ и той отново се впуска в тьрсене на същността на това странно явление – живота.

     За някои божествен дар, за други – необяснимо явление. Наричан живот, съществуване или просто акта да бъдеш. Животът и неговият смисъл. Сакралният пьт до откриването на висшата цел на сьществуването.

    Поне веднъж всеки човек се е питал какво прави на тази земя, какво е предназначението му – въпрос, вълнуващ човечеството от зората на сътворението. Хесе ни предлага един отговор в своята книга, идеята за която е взаимствана от индийска притча. Предложението му е нещо абсолютно нормално и често срещано в доста източни религии и учения, но звучи неадекватно и не на място за нас. За нас, които се въртим в безсмисления кръговъртеж на лишения от духовен смисъл живот, губейки си времето, вместо оползотворявайки го за откриване на смисъла на съществуването.

- Ивана                   

„Сделката на живота ти” от Фредрик Бакман

„Здрасти. Баща ти е. Скоро ще се събудиш, днес е сутринта на Бъдни вечер в Хелсингборг, а аз убих човек. Приказките не започват така, знам. Но отнех живот. Ще се промени ли нещо, ако ти кажа чий?”

С тези думи един баща-кариерист започва писмото си, в което моли своя син за прошка.

Един мъж, жертвал семейството в името на бизнеса си, едно малко момиченце, което се бори за живота си, един стол, който иска да бъде червен, една жена с папка и сив вълнен пуловер.

Да, това не е типична коледна история...

„Сделката на живота ти” (изд. Сиела, 2017) е кратък разказ за смисъла на живота, смъртта и саможертвата. Поредната история на Бакман, в която героите успяват да оставят траен отпечатък в сърцето на читателя и към края да го накарат да заплаче. 

Книжката е кратка, но изключително силна и емоционална, затова няма какво повече да се каже. Чете се в тишина и на един дъх, а за преживяването помагат и страхотните илюстрации на Дамян Дамянов, включени в българското издание.

                                          

   - Дени          

  

    

„Балада за Георг Хених” от Виктор Пасков – победата на човешкия дух над тленното и дребнавото

„Балада за Георг Хених”- разказ за един свят на болка, мъка и жестокост, видян през погледа на малкия цар Виктор. Свят на пияници и злобни съседи с куче, в който човекът копнее за бюфет, с който да демонстрира превъзходството си над околните; свят, в който хората, затънали в бедност и нищета, са загубили вярата си в доброто.

Действието се развива в София, още ненапълно възстановила се от войната, време на масова бедност. В началото основни смислови опозиции са материалното (бюфет) и духовното (цигулка). С напредването на историята обаче идеята се задълбочава чрез преплитане на социални и лични фактори.

Бюфетът, като символ на материалното, стои в центъра на творбата. Той се превръща в единственото нещо, от което майката на малкия Виктор се интересува, но и в нейния начин да си възвърне достойнството и социалното положение. Превръща се в нещото, заради което един велик музикант зарязва своя инструмент и започва неуморно да работи над дърводелския тезгях. На този копнеж към материалното Пасков противопоставя  образа на Георг Хених, стария майстор на цигулки, прекарващ последните години от живота си във вмирисаното мазе, изоставен и самотен. Старецът, обърнал гръб на света, посвещава малкото останали дни от живота си на създаването на последния си шедьовър, неговата виола д’аморе, с единствената цел да я вземе със себе си на небето като дар за Господ.

В лицето на Хених, представен като светец, се виждат бедността и нищета, но и вярата в доброто и в Бог. Бедност, бедност, бедност. Но какво всъщност е бедността? Дядо Георги, за когото единственото важно нещо в последните моменти на живота му е да завърши цигулката си за Господ, ли е бедният, или неговите ученици, които не се лишават от нищо, но и не искат да помогнат на своя учител, без когото не биха се осъществили като майстори на цигулки? Дядо Георги ли е бедният, или всички онези дребни хорица, празнуващи завършения бюфет, пиещи и веселящи се?

Прекрасна, удивителна, майсторски написана, изключително дълбока и поетична, „Балада за Георг Хених”(изд. „Сиела“, 2017) е книга , която всеки трябва да прочете. Макар да е едва 200 странички, в нея Виктор Пасков побира толкова много истини за живота, толкова чувства, болка, емоция. Уникално тъжна, истинска и човешка, тя може да хваща за гърлото, да разтърсва, да задушава, но в същото време тя връща вярата в човека, помага му да разбере какво значи да бъдеш наистина беден и го кара да си зададе въпроса какъв човек е той.

„Свещено, свещено, свещено е изкуството което бе, което е и което ще бъде! Алелуя!”

                           - Дени