четвъртък, 29 март 2018 г.

Добре дошъл, Страх от баща ми. Време е да те извадим и разпънем на простора. Виждам те, ВТОРА КОЖА.

Възхищавам се на Катерина Стойкова за смелостта й да напише нещо толкова лично и да го сподели с хората.

          Добре дошъл, Ужас, 
че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.
Как не можа
десетки години
да се излекуваш.
Не те ли е срам?
О, не. Срам те е.

Според статистиките в България всяка четвърта жена е била жертва на домашно насилие в даден момент от живота си, като едва 4 от 100 жени се осмеляват да споделят за преживяното. Разбира се, насилието не се упражнява само върху жени. Потърпевши са и много мъже, особено в крехка детска възраст.

Но по моите наблюдения, винаги се е обръщало повече внимание на самия акт, отколкото на последвалите психологически травми, които почти винаги преследват жертвите цял живот.


Години след това ме връхлитаха споменът и ужасът от тези сцени. Не знаех, че психиатрите го наричат флашбек. Както си играех, така изведнъж се оказвах сред насилието и го изживявах отново. Тогава изтичвах при родителите си и казвах:
Татко, аз почти забравих как онзи път ти биеше майка.
Доста пъти те ме гледаха, без да кажат нищо, докато накрая мама ми се скара, че така не се говори.
И аз никога повече не го споменах. 

Но и не го забравих.


Ще ни убие звярът. Ще ни хвърли през терасата.
Част от мен все още лети  надолу.
Друга  стиска парапета.
Тази книга показва точно това - как трагичното и насилствено минало се отразява на вече
,,преживялото" травмата и пораснало дете. Но да се забрави такова нещо е изключително трудно, както се вижда и във ,,Втора кожа" (изд. ICU, 2018). Как насилието, било то физическо или психическо в детска възраст, повлиява на изборите, които човек прави, като порасне? Какво самочувствие ще има този човек, ако изобщо има такова? С какви ли изтормозени очи ще гледа този човек, преследван от призраците на насилието и затворен в клетката на мълчанието? Никой не заслужава да е белязан от такива тежки травми още от появата си на този свят и въпреки това процентът на такива жертви е потресаващо голям. Катерина Стойкова описва изключително въздействащо грозната действителност точно на един такъв човек - издигнал се от прашната  и насилствена реалност феникс, но с неизлекувани рани, които потискат личността му и го оковават във веригите на болезненото минало.


Изключително силна и тежка книга, която ми разкри една тайна, за която никога не се бях замисляла по този начин. Това е потискащата истина, толкова потресаваща, че обществото взаимно я е неглижирало, защото така е по-удобно. Тази книга не е за хора, които обичат мълчаливото удобство, но всеки, проявяващ малко повече съпричастност, би се отвратил от поколенията на изстрадало мълчание и техните насилници.

Радвам се, че тази книга бе написана и издадена, за да даде глас на това обществено ,,табу", което в момента може да се случва в семейството в апартамента до вас, в семейството на ваш роднина или приятел. Шапка й свалям на авторката за поетата инициатива и смелостта, БРАВО!

                                                                                           - Ивана

вторник, 27 март 2018 г.

„Училището за Добро и Зло“ от Соман Чейнани

Готови ли сте за едно шеметно приключение в света на вълшебните приказки? Ако обичате истории за принцове, принцеси и вещици или сте фенове на young adult фентъзи поредиците в духа на „Хари Потър“ (защото кой не е?!?), то тогава „Училището за Добро и Зло“ от Соман Чайнани (изд. „Сиела“, 2018) е история, която определено ще ви погълне и няма да можете да оставите.

Имало едно време,

Всяка приказка започва така.

Отвличанията в Гавалдън започнали преди двеста години. На всеки четири години изчезват по две деца– едното красиво и добро, а другото – грозно, различно и отритнато от всички.
Жителите вярват, че отвличанията извършва Директора на мистериозното Училище за Добро и Зло – място, където добрите деца биват обучавани да станат принцове и принцеси, а лошите – вещици и злодеи.

На Софи и Агата им предстои да разберат дали това е просто легенда или е истина.
Двете най-добри приятелки са пълни противоположности. Софи, с нейните розови рокли, стъклени пантофки, дълги руси къдрици и „добри дела“, е префектна за Училището за Добро. Агата от своя страна пък е с черна коса, облечена от глава до пети в черно, има котка и мрази хората – съвършена за Училището за Зло. Принцеса и вещица.

Съдбата обаче има други планове за тях. Софи е захвърлена в Училището за Зло, където се изучава Загрозяване, Смъртни проклятия и История на злодейството, а всичките й съученици са грозни и ненавиждат хората. Агата пък попада в Училището за Добро, заобиколена от момичета, които, също като Софи, мечтаят да станат принцеси и да срещнат своя принц.

Всички са убедени, че е станала грешка. Няма как едно красиво и мило момиче да е вещица, а друго, грозно и недружелюбно – принцеса. Но дали наистина двете просто са си разменили местата, или това е първата стъпка към това да открият истинската си същност?

Двете най-добри приятелки се изправят една срещу друга, доброто срещу злото. В света на приказките те са обречени да бъдат не приятелки, а смъртни врагове. Едната не спира да прави опити двете да се върнат у дома, където могат да бъдат заедно, а другата – да отиде в „своето“ училище и да намери своя щастлив край.

Историята на двете момичета е изпълнена с хиляди неочаквани обрати. Неспиращото действие ще ви накара да прочетете книгата на един дъх и след това да ви се иска да не е свършвала. Но спокойно. „Училището за Добро и Зло“, която излезе съвсем скоро на българския пазар, е само началото на една поредица.

Ако все още не сте се hype-нали достатъчно, ще ви кажа, че това не е обикновена вълшебна приказка. В края няма да откриете „И заживели щастливо...“.
„Училището за Добро и Зло“ е история, в която на пръв поглед всичко изглежда нормално, но както Софи и Агата са пълни противоположности, така и вашите очаквания ще се окажат обратни на реалността. Соман Чайнани е изградил една приказна история за приятелството и любовта, в която добро и зло се срещат, за да може всеки за да открие своята истинска същност, далече от илюзиите и очакванията на хората около него.



– Дени                                               

понеделник, 19 март 2018 г.

,,Светлината, която изгубихме" от Джил Сантополо

Прочетох тази книга преди месец, но чак сега намирам сили да напиша нещо за нея. Наскоро не бях срещала толкова силна и докосваща книга, която така да ме разтърси, че цял месец да я мисля и да не знам как да започна. Цял месец не намирах точните думи, но сега ще опитам, защото за тази книга определено си струва да се пише/чете.

Би било много банално да казвам, че това е невероятна и красива история за любовта, разтърстваща до мозъка на костите и подобни неща. Да, такава е, но тя е и нещо много повече от това. Историята е написана под формата на писмо до един човек, лична изповед. ,,Светлината, която изгубихме"( изд. Сиела, 2017) не ме накара да плача накрая, тя ме накара да плача през цялото време. Луси пише едно писмо до своя любим Гейбриъл, с когото не са се забравили, въпреки че се намират на различни континенти, разделени са от 13 години и всеки е поел по своя път. Писмото е написано по много красив начин - разказва общата им история от гледната точка на Луси със всяко едно малко и незначително детайлче, което тя е запомнила. После продължава да разказва за живота си след ,,огнената стихия" Гейб, всичките си притеснения, болки, съмнения. Луси постоянно поставя под въпрос действията на всички и обстоятелствата. Пита се каква би била реалността, ако нещо се беше случило по различен начин. И сега идва въпросът - това, че и двамата са поели по своя път, значи ли, че пътят на единия ще бъде извървян без другия, и обратното?

Това не е една разлигавена любовна история, в която се очаква щастлив край, нито история, в която единият от връзката страда от неизлечима болест и двойката прави всичко възможно да прекара времето си пълноценно. Нищо подобно. Смея да твърдя, че това е най-малко клишираната любовна история, но затова пък една от най-красивите. Тази книга показва една тъжна реалност, но я показва в цялата й красота. Лъчът светлина е намерен  там, където има има мрак.

,,Ти стисна пръстите ми.
- Аз ти благодаря, че превърна този ден в нещо повече - каза. - Луси. Луче. Luz на испански означава светлина, нали така? - Ти замълча.  Кимнах. - Е, благодаря ти тогава, че изпълни със светлина този черен ден.
     Беше облякъл в думи чувството, което аз не бих могла да изразя.
- Ти стори същото за мен - отвърнах. - Благодаря ти."

В ролята на светлината за Луси се явява Гейбриел и обратното. В трудни моменти, когато се почувстват изоставени, наранени и смачкани от враждебния свят, те се сещат един за друг. Намират светлината, която би ги спасила и която ги прави завършени, в образа на другия.

,,Ето това е любовта. Кара те да се чувстваш безкраен и непобедим, сякаш светът протяга ръце за прегръдка към теб и всичко е възможно, а всеки следващ ден ще е изпълнен с чудеса."

,,Светлината, която изгубихме"
докосва по един уникален начин, по който книга никога не ме е докосвала досега. Но пък би било грешно да наричам тази история само ,,любовна". Това е история за живота, саможертвата, мъката, силата на събитията и решенията; житейска история за капана на очакванията и колко коварен може да се окаже той спрямо съкровените желания. История за това как човек може да си съсипе живота, защото не е поел риска да направи това, което сърцето му диктува, само заради страха от излизане от комфортната зона.

ПП: Искам само да добавя, че се възхищавам на корицата, нарисувана от Фиделия Косева. Ако не беше толкова красива, нямаше да забележа и да си купя книгата. Надявам се да ви хареса и моята рисунка, вдъхновена от корицата.


                                                                                                     - Ивана

„Речи против Катилина“ от Амели Нотомб или как да се отървем от досадния съсед

„Ясно е, че цяла армия философи го бяха разбрали преди мен, но чуждата мъдрост не служи за нищо. Когато ни връхлита циклон, война, несправедливост, любов, болест, съсед, винаги сме сами като новородени сираци.“

„Речи против Катилина“ (ИК. „Колибри“, 2017) определено не е подходяща за първа среща с Амели Нотомб, но за феновете на авторката удоволствието е гарантирано. Белгийската писателка е майсторка на шантавите сюжети и неочакваните обрати, а този роман определено не прави изключение от останалите й.

Заглавието може би ви е познато от прословутите речи на Цицерон против Катилина, в които той задава въпроса: „До кога най-сетне, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение?“. Със сигурност това се пита и протагонистът на книгата – Емил.

Емил и Жулиет се местят в къща на спокойно място, изолирана насред гората, където планират да прекарат старините си. Или както те я наричат – Къщата. Но дори и на най-отдалеченото място пак може да се намери натрапник. Лекарят Паламед Бернарден, техният съсед, идва да им се представи още на първия ден. Дотук нищо лошо, нали? Господин Бернарден обаче си служи единствено с едносрични думи като „да“ и „не“, а понякога дори не намира за нужно да отговаря. Доброто възпитание на двамата съпрузи ги задължава да поддържат разговор с госта си, който бързо се превръща в монолог от тяхна страна. След два мъчителни часа съседът си тръгва и двамата най-накрая си отдъхват.

 Кой обаче да очаква, че Паламед Бернарден ще дойде отново на следващия ден, точно в четири часа следобед и ще остане точно два часа? Досадният и неразговорлив съсед започва да ги посещава всеки ден в един и същи час и нито Емил, нито Жулиет знаят каква е причината. С времето двойката започва да измисля всякакви начини да се отърве от натрапника, но нито един от тях не проработва, а г-н Бернарден става все по-нахален и агресивен.

„Но в края на краищата победител бе той. Тук не бе нужно да си интелигентен, нито фин, чувството за хумор не служеше за нищо, ерудицията също. За да победиш, бе важно да си по-тежък, по-неподвижен, по-тягостен, по-неучтив, по-празен.“

С характерното си чувство за хумор и способост да създава шантави сюжети, белгийската писателка превръща една миролюбива и възпитана двойка пенсионери в обсебени от това да се отърват от досадния си съсед хора. В стремежа си да постигнат целта си, двамата са готови на крайности.

„Светлината подпомага жалката комедия на благоприличието, мракът свежда човека до разрушителния му гняв.“

Но кой ли няма досадни и невъзпитани, понякога дори агресивни, съседи? И не е ли това най-нормалното нещо?
В „Речи против Катилина“ Амели Нотомб  си играе с клишетата и простотата на думите. От най-обикновените случки от бита отново успява да създаде една много абсурдна, но в същото време изключително забавна история с неочакван и ужасяващ обрат.


Дени                            


събота, 10 март 2018 г.

...пътят, който става все по-дълъг всяка сутрин - пътят от космоса до дома


Хубаво е да се говори за нещата, които плашат човешкото същество. Такива са именно темите за болестите, старостта, смъртта, грешките при отглеждането на едно дете, изгубеното време и сбогуването завинаги с любим човек.

Направих си труда да преброя колко странички е само написаното от Фредрик Бакман без невероятните илюстрации на Дамян Дамянов. Само 46 страници. За шведа очевидно се оказват напълно достатъчни, за да побере горепосочените теми, да ги украси с емоционални диалози, способни да разчувстват и най-безскрупулните хора, и да създаде невероятна история, породена от собствените му разхвърляни мисли и тревоги, както сам споменава в началото на книгата. Споделя също, че записките му не са били предвидени да излязат на бял свят, но много се радвам, че си е променил мнението и ,,Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" (изд. Сиела, 2017) достигна до мен.

Това е обяснение в любов, извинение за допуснатите грешки, опит за поправяне на стореното. Отчаян опит, за запазване на спомените, породен от страх. Страх от най-лошото - ,,умът ти да те предаде преди тялото ти да го стори".





















,,- Ноаноа, обещай ми едно последно нещо: когато сбогуването ти стане перфектно, трябва да ме оставиш и да не се обръщаш назад. Живей си живота. Ужасно е да ти липсва някой , който още е тук."

Това е книга, която показва колко красив може да е животът. Един вече остарял човек е водил пълноценен живот, от който е останал изключително задоволен и сега нещото, което му се случва, е възможно най-лошото за него. На път е да забрави случки от живота си, щастливи моменти, любими хора. Страшно и ужасно е да си отидеш от този свят без да помниш кой си и какво си направил за времето ти, дадено на земята.

Произведението ме разтърси само в рамките на 46 странички (в положителния смисъл). Толкова интересна история, изпълнена от първата до последната буква със сантименталност и красиви емоции. Не мисля, че това, което почувствах, четейки и после осмисляйки я, може да бъде описано в едно ревю и затова успях да напиша толкова малко. Искрено се надявам повече хора да я прочетат и изживеят хилядите емоции, които крие между редовете си моята определено любима книга на Фредрик Бакман!

                                                                                - Ивана

понеделник, 5 март 2018 г.

„Хигиена на убиеца“ от Амели Нотомб

Още първата ми среща с Амели Нотомб ме остави с доста противоречиви чувства. Това за мен беше историята на Плектруда в „Речник на собствените имена“ – малка книжка, която прочетох на един дъх в един безкрайно скучен ден. Макар на няколко пъти да се запитах какво по дяволите чета, на моменти намирах историята трогателна, на други – искрено се забавлявах. В крайна сметка авторката успя да ме спечели, в следствие на което още на следващия ден подхванах дебютния й роман, а именно „Хигиена на убиеца“

В „Хигиена на убиеца“ (изд. „Колибри“, 2005) щурата белгийска писателка ще ви срещне с осемдесет и три годишния Претекстат Так, автор на 22 романа и Нобелов лауреат. „Великият“ френски писател страда от рядко заболяване – рак на хрущялите, и му остават само 2 месеца живот. При тази новина журналисти от цял свят се стичат да го интервюират. След кратък разговор с първите четирима, противният старец ги изритва от дома си, тъй като не са запознати с творчеството му. Заядливият и противоречащ
си писател избягва да отговаря на въпросите на изтервюиращите го като използва всяка възможност да им покаже, че ги смята за прекалено глупави, за да го разберат.

„– Господин Так, да допуснем, че съм глупав и бавнозагряващ, не можете ли обаче да си представите, че зад мен стои бъдещият читател на тази статия, човек интелигентен и буден, който заслужава да разбере? И последният ви отговор ще го разочарова?
– Ако приемем, че такъв читател съществува и е толкова интелигентен и буден, той няма да се нуждае от обяснения.
– Не съм съгласен. И интелигентен човек има нужда от обяснения, когато е изправен пред нова и непозната мислъл.
– Откъде знаете, след като никога не сте били интелигентен?“

Петата журналистка, Нина, обаче ще успее да му направи впечатление, въпреки, че е жена. А Претекстат мрази жените. Младата журналистка е изчела всички романи на автора, включително и последния, незавършения, носещ заглавието „Хигиена на убиеца“. Тя не само ги е прочела, помни всичките им заглавия и броя на женските образи в тях, а и е забелязала в незавършения роман нещо, което никой досега не е видял, и е напът да разкрие ужасяващата му тайна.

Сред куп метафори, аналогии, игра на думи и извратени описания, Амели Нотомб успява да създаде една реална атмосфера и да вдъхне живот на героите си. Романът се състои основно от диалози, в които авторката изгражда пълнокръвен образ на един дебел старец с бяло, безкосместо лице, убеден в „добрините“, които върши. На фона на широкоскроената журналистка изпъкват изкривените представи на един болен мозък за жената, любовта, живота и смъртта.
Историята е изключително увлекателна и интригуваща, провокира читателя и да го кара да се замисли.

                   – Дени                                     

събота, 3 март 2018 г.

„Американският любовник“ от Роуз Тримейн

13 разказа. 13 малки вселени, в които читателят се пренася и, макар и за кратко, изживява нещо специално. Това е „Американският любовник“ от Роуз Тримейн (ICU, 2017).
Всяка история в сборника е необичайна, а формите на любов, които авторката ни показва са много различни от класическите любовни истории, с които се сблъскваме под път и над път.

Сборникът е като една въртележка от  страст, любовни разочарования и разбити сърца. В съдбите на героите се преплитат още смъртта, тръпката от забранената любов, неосъществените мечти, болката от загубите и копнежът за щастие и ново начало.

Сборникът е своеобразно пътешествие във времето, читателят прекосява различни времеви периоди – от края на XIX век до наши дни, а мястото на действие непрекъснато се сменя – от Париж, Лондон и Барселона до затънтеното руско градче Астапово.

В „Американският любовник“ присъстват много теми, разнообразни места и герои. Стилът на Тримейн бързо увлича, а читателят остава съпричастен.
Историите са нестандартни, но завладяващи. Там са не само първото влюбване на две момичета, опияняващите спомени за миналото на Бет и монотонността и безсмислието в ежедневието на обикновените хора от Астапово. „Американският любовник“ ни среща и с велики писатели като Дафни дю Морие и историята зад нейния роман „Ребека“ и дори граф Толстой, който на стари години е тръгнал да бяга от жена си.
Ако сте скептични към сборниците с кратки разкази, британската писателка бързо ще ви накара да промените мнението си.


– Дени