понеделник, 19 март 2018 г.

,,Светлината, която изгубихме" от Джил Сантополо

Прочетох тази книга преди месец, но чак сега намирам сили да напиша нещо за нея. Наскоро не бях срещала толкова силна и докосваща книга, която така да ме разтърси, че цял месец да я мисля и да не знам как да започна. Цял месец не намирах точните думи, но сега ще опитам, защото за тази книга определено си струва да се пише/чете.

Би било много банално да казвам, че това е невероятна и красива история за любовта, разтърстваща до мозъка на костите и подобни неща. Да, такава е, но тя е и нещо много повече от това. Историята е написана под формата на писмо до един човек, лична изповед. ,,Светлината, която изгубихме"( изд. Сиела, 2017) не ме накара да плача накрая, тя ме накара да плача през цялото време. Луси пише едно писмо до своя любим Гейбриъл, с когото не са се забравили, въпреки че се намират на различни континенти, разделени са от 13 години и всеки е поел по своя път. Писмото е написано по много красив начин - разказва общата им история от гледната точка на Луси със всяко едно малко и незначително детайлче, което тя е запомнила. После продължава да разказва за живота си след ,,огнената стихия" Гейб, всичките си притеснения, болки, съмнения. Луси постоянно поставя под въпрос действията на всички и обстоятелствата. Пита се каква би била реалността, ако нещо се беше случило по различен начин. И сега идва въпросът - това, че и двамата са поели по своя път, значи ли, че пътят на единия ще бъде извървян без другия, и обратното?

Това не е една разлигавена любовна история, в която се очаква щастлив край, нито история, в която единият от връзката страда от неизлечима болест и двойката прави всичко възможно да прекара времето си пълноценно. Нищо подобно. Смея да твърдя, че това е най-малко клишираната любовна история, но затова пък една от най-красивите. Тази книга показва една тъжна реалност, но я показва в цялата й красота. Лъчът светлина е намерен  там, където има има мрак.

,,Ти стисна пръстите ми.
- Аз ти благодаря, че превърна този ден в нещо повече - каза. - Луси. Луче. Luz на испански означава светлина, нали така? - Ти замълча.  Кимнах. - Е, благодаря ти тогава, че изпълни със светлина този черен ден.
     Беше облякъл в думи чувството, което аз не бих могла да изразя.
- Ти стори същото за мен - отвърнах. - Благодаря ти."

В ролята на светлината за Луси се явява Гейбриел и обратното. В трудни моменти, когато се почувстват изоставени, наранени и смачкани от враждебния свят, те се сещат един за друг. Намират светлината, която би ги спасила и която ги прави завършени, в образа на другия.

,,Ето това е любовта. Кара те да се чувстваш безкраен и непобедим, сякаш светът протяга ръце за прегръдка към теб и всичко е възможно, а всеки следващ ден ще е изпълнен с чудеса."

,,Светлината, която изгубихме"
докосва по един уникален начин, по който книга никога не ме е докосвала досега. Но пък би било грешно да наричам тази история само ,,любовна". Това е история за живота, саможертвата, мъката, силата на събитията и решенията; житейска история за капана на очакванията и колко коварен може да се окаже той спрямо съкровените желания. История за това как човек може да си съсипе живота, защото не е поел риска да направи това, което сърцето му диктува, само заради страха от излизане от комфортната зона.

ПП: Искам само да добавя, че се възхищавам на корицата, нарисувана от Фиделия Косева. Ако не беше толкова красива, нямаше да забележа и да си купя книгата. Надявам се да ви хареса и моята рисунка, вдъхновена от корицата.


                                                                                                     - Ивана

Няма коментари:

Публикуване на коментар