Хубаво е да се говори за нещата, които плашат човешкото същество. Такива са именно темите за болестите, старостта, смъртта, грешките при отглеждането на едно дете, изгубеното време и сбогуването завинаги с любим човек.Направих си труда да преброя колко странички е само написаното от Фредрик Бакман без невероятните илюстрации на Дамян Дамянов. Само 46 страници. За шведа очевидно се оказват напълно достатъчни, за да побере горепосочените теми, да ги украси с емоционални диалози, способни да разчувстват и най-безскрупулните хора, и да създаде невероятна история, породена от собствените му разхвърляни мисли и тревоги, както сам споменава в началото на книгата. Споделя също, че записките му не са били предвидени да излязат на бял свят, но много се радвам, че си е променил мнението и ,,Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг" (изд. Сиела, 2017) достигна до мен.
Това е обяснение в любов, извинение за допуснатите грешки, опит за поправяне на стореното. Отчаян опит, за запазване на спомените, породен от страх. Страх от най-лошото - ,,умът ти да те предаде преди тялото ти да го стори".
,,- Ноаноа, обещай ми едно последно нещо: когато сбогуването ти стане перфектно, трябва да ме оставиш и да не се обръщаш назад. Живей си живота. Ужасно е да ти липсва някой , който още е тук."
Това е книга, която показва колко красив може да е животът. Един вече остарял човек е водил пълноценен живот, от който е останал изключително задоволен и сега нещото, което му се случва, е възможно най-лошото за него. На път е да забрави случки от живота си, щастливи моменти, любими хора. Страшно и ужасно е да си отидеш от този свят без да помниш кой си и какво си направил за времето ти, дадено на земята.
- Ивана
Няма коментари:
Публикуване на коментар