понеделник, 26 февруари 2018 г.

„ОТКАТ“

„Откат“ на Захари Карабашлиев е сборник от три части - ИСТОРИИ ЗА СЦЕНА, една пиеса („НЕДЕЛЯ ВЕЧЕР“) и ДИАЛОЗИ.

„МЛАД МЪЖ. Ключова дума - имитация.

ВЪЗРАСТЕН МЪЖ (не обръща внимание). Ето, гледай тука например... (Разгръща листите, търси нещо, намира го, мърмори си текста.) Хубаво. Добра сцена. Той, тя, конфликт, пистолет... (Миг.) И няма изстрел.

МЛАД МЪЖ. Има откат.“

В една от историите за сцена , авторът ясно обяснява какво представлява сборника му - ,,така на парчета и напред - назад“.

„Представи си - казвам - сборник разкази. Разкази. Или... ъъъ - музикален албум: всяка песен е различна от другата, има си своя динамика и мелодия и така нататък. Не са непременно свързани помежду си - казвам, - нали?“

„Говоря за пиеса от кратки пиеси, импулси, парчета живот.“

Тези цитати са от историята ,,Парчета живот" и лично аз ги приемам като концептуална идея на целия сборник от пиеси от диалози. Идеята е страхотна и някои от историите за сцена са наистина много добри - естествени, непринудени,  буквално като ,,импулси“. Обаче на доста от историите краят понакуцва - изглежда някак прекалено неестествен, сякаш е по сценарий и идеята за ,,импулс" рязко изчезва. Това е единственото,  което ме разочарова - принудеността на края.

Любимото ми от сборника е пиесата ,,НЕДЕЛЯ ВЕЧЕР“. Относно нея нямам абсолютно
никакви забележки. Всъщност в края на пиесата Карабашлиев обяснява съвсем точно:

,,БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

Тази пиеса е за криза и излизането от нея. Във всяка истинска връзка тази криза е или минала, или предстоящата,  или и двете. Тя е неизбежна. Понякога, докато сме в епицентъра й, дори и в най-мрачните й, най-разкъсващите й моменти, се прокрадва усещането, че сме участници в някакъв спектакъл, че някой ни гледа и навярно следи играта ни. В драматическото ,,сега" на тази пиеса, в тази дъждовна неделя вечер ние намираме образите в точно такава криза. В пиесата ми няма отрицателни герои. Мисля, че няма и положителни.“

Пиесата е уникална. Сцените са поставени точно на място по много интересен начин. Героите и действията им са искрени и непринудени. Виждаме недостатъците им и въпреки това, се привързваме към тях. Имаше и един много колоритен момент, на който се смях с цяло гърло. Наистина останах много очарована от пиесата и според мен ще седи невероятно на сцена!

Първите четири диалога в края на книгата ми изглеждат като четири сцени от една отделна  пиеса, която има много хубава идея - за отдалечеността между партньорите в една връзка. Но краят на сборника е много слаб - не видях никакъв смисъл и не усетих наслада в последните четири диалога.

В крайна сметка 13 странички от 229 нямат почти никаква тежест и не могат да променят мнението ми, че книгата е страхотна и си заслужава четенето.
   
                                - Ивана

сряда, 21 февруари 2018 г.

,,Паника"


Първото, което прочетох от тази писателка, беше трилогията ,, Делириум - Пандемониум - Реквием". И трите книги прочетох наведнъж, защото Оливър има доста лек стил, който те увлича и те кара да не можеш да оставиш писанията й. Честно казано, някои от идеите й не са толкова оригинални - като невъзможна любов в град, където любовта е болест  (,,Делириум"), но писателката има таланта да направи така, че дори и най-обикновената история да те грабне и да не те пусне от клишираните си нокти.

Четейки ,,Паника" (изд. Enthusiast, 2016), веднага се сетих за игралния филм ,,Nerve" от 2016. Във филма тийнейджъри играят игра, преминавайки през ужасни и опасни изпитания, като получават пари за всяко изпълнено. В книгата участниците се събират и всички изпълняват едно общо предизвикателство, като с всяко следващо рискът става все по-голям и труден за поемане, докато накрая не остане един и не вземе голямата парична награда. ,,Паника" всъщност се нарича играта, която е доста опасна и е само за ,,смелите".

,,Смелостта се състоеше в това да продължиш напред въпреки всичко."


Илюстрация – Ивана
Историята проследява развитието на трима най-добри приятели и едно момче - ново
попълнение към отбора им. Писателката отделя доста време за своите герои и техните взаимоотношения. Книгата не се върти само около ,, Паника", а и около личния живот на младежите, което прави цялата обстановка и случките да изглеждат съвсем реалистични. Чрез техните истории, авторката поставя темите за любовта, семейството, отмъщението, приятелството и егоизма. За толкова малко страници доста успях да се привържа към героите, и към лошите и към добрите им страни.

Разкриват се ужасни и неподозирани тайни, има напрегнатост, има увлекателност и реалистичност. Сякаш читателите също участват в играта и са заедно с героите.
Докато я четях имах чувството, че и аз излизам с героите, и аз се смея и страдам с тях, и аз участвам в ,,Паника" заедно с тях.

Перфектното развлекателно четиво!

                                           - Ивана

вторник, 20 февруари 2018 г.

..защото ти си зелда, музата на вечността

Никога не съм твърдяла, че разбирам много от поезия, но Елин Рахнев за втори път успя да докосне душата ми със стихове си. Също като в култовата „Канела“, в „Зелда“ (изд. ICU, 2017) времето отново е спряло. Читателят се губи в редовете на есенната симфония, която го пренася в света на бездънната тъга и необятната любов към Зелда.

„Където свършват устните ти и започва есента, е последното
парче, което слушах. И после многолистната тъга по теб.
Мащабната печал по тебе, зелда. В грима ти търсих ранния
матис, във роклите ти на пауните нефела, в походката ти
новий свет, в дъха ти пяната на моите поеми. Измислих те,
за да ме има още тук.“

За да усети красотата на думите, читателят трябва не просто да прочете стиховете на Рахнев. Той трябва да ги почувства с цялата си душа, да позволи на ритмите на джаза да достигнат до сърцето му и да се понесат по неговите вени и артерии.

„Всичко ти харесвам. Ама всичко. Всичките ти основания и 
окончания. Цялостната атмосфера на въздишката. Алта
във поречието на усмивката. Близките ти планове. Тъгата.
Пепелните шапки. Суетата.

Авторът излиза от рамките на клишето, показвайки, че не римата е това, което прави поезията велика. В стиховете му има една необикновена искреност, маската на фалшиво напудрените слова е паднала. Душата е оголена. Останала е само меката есен, пропита със сладостна тъга...

„Събличам гривните ти. Оставаш по есен. Все едно съм
в уфици преди много години. Все едно съм в себе си на една.
Тази картина напълно обезсмисля всичките ми опити в
изкуството. Всички паунови фибри на неказаните думи.
Може би точно сега е времето да загася живота си. Да
остържа молекулите на спомените. Да рамкирам тази
велика красота в очите на совите. “

Няма друг, който да умее да опише красотата по начина, по който Елин Рахнев го прави. Той я съчетава с безкрайно дълбоката тъга и невъобразимата болка, разбира самотата.
Свършва лятото, листата на дърветата пожълтяват и започват да падат. С идването на многоцветната есен си отива прекрасната любов, изведнъж, без предупреждение. Душата на човек се губи в необятното море на тъгата, трудно й е да изплува на повърхността.
„Припадналите есенни листа“ донасят само „вечната тъга по скоти фицджералд“ и спомена за мъртвите поети.

                                                                            ... Всъщност
винаги съм знаел, че поетите се раждат на сто и умират на
една. Винаги съм знаел, че поезията е есен през юли, гробище
с лунапарк, залез с грамофонна плоча. Всичко онова, което го
няма в лекциите по творческо писане.

***

„Затова зачевам те във себе си сега – дори да е ужасно
неприлично – и утре сред хлад от месечини и треви един елин
ще те роди да бъдеш вечно моя и една, защото ти си зелда
музата на вечността, защото ти си зелда – вечността на
вечното.“

Една мечта, един копнеж по вечността. По любимата. Невероятно красива, пъстра като есенни листа, безкрайно мелодична и тъжно сладостна. Това е „Зелда“ – любовта.

   пролет
   лято
   зелда
   зима  


                   – Дени                              

неделя, 18 февруари 2018 г.

„Алексис Зорбас“ или най-добрият урок по живеене

„Алексис Зорбас“ от Никос Казандзакис (изд. „Ентусиаст“, 2011) не е книга с кой знае какъв сюжет и динамика на действието. И въпреки това, е роман, изпълнен с множество философски мисли и разсъждения, който побира в себе си истините за живота, показва го във всичките му нюанси и успява да даде на читателя един своеобразен урок по живеене.

Казандзакис разказва историята на необикновеното приятелство между две личности, водещи два коренно различни начина на живот. Младият гръцки интелектуалец, в ролята на разказвач в романа, е един „писарушка“, черпещ основния си житейски опит от Ницше и Данте Алигиери, потънал в своите безкрайни размишления върху съществуването и смисъла на живота.
Начетеният младеж решава да зареже книгите си и да инвестира в критско находище, с цел да придобие представа за живота на обикновения работник. Точно докато чака кораба за Крит в пристанищното кафене, съдбата го среща с възрастния Алексис Зорбас – човек, който обича живота с цялото си сърце и не може да му се насити. Зорбас, с прототип гръцкия миньор Йоргос Зорбас, безцеремонно сяда на масата му и предлага услугите си на миньор, в следствие на което двамата заминават заедно за Крит.

Още в самото начало между двамата се заражда силно приятелство. С пристигането си в Крит двамата се настаняват в хотела на застарялата куртизанка Мадам Ортанс.
За разлика от всички останали, в нея Зорбас не вижда просто едно неугледно дърто плашило, а напротив – според него в нейния образ е събран „целият женски род.“

„Индивидуалността изчезваше, лицето се заличаваше, млада или развалина, красива или грозна, всичко това се превръщаше в незначителни нюанси; зад всяка жена се възправяше, строго, свещено, изпълнено с тайнственост, лицето на Афродита.“

И ето тук, едва пристигнал в Крит, Зорбас се показва като истински разбирач на женската душа. Той е човек на страстта и  не само знае как да обича жената, той обича самата любов.

"Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа."

За разлика от нашия разказвач, Зорбас не е прочел нито една книга през живота си. Неговото съзнание не е обременено от постоянния стремеж към недостижимото (в ролята на което в романа се явява именно Буда), сетивата му са отворени към света и към удоволствията от живота.

 „Този човек — рекох си аз — не е ходил на училище и умът му не се е покварил. Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.“

Както вече споменах, основата на романа не е в неговия сюжет, а в диалозите, в които двамата герои анализират философски и житейски проблеми. Зорбас поставя под въпрос всички идеи на младия интелектуалец, които той е взел от своите книги. Успява да отвори очите му за света, показва му, че погледът му се е замъглил от прекалено много мислене.

„Остави хорицата на мира, началство, не им отваряй очите; ако им ги отвориш, какво ще видят? Немотията си! Остави им ги тогава затворени, та да сънуват…Освен ако, когато им се отворят очите, ще можеш ли да им покажеш един по-добър свят…Ще можеш ли?“

В разговорите им животът е видян в целия си блясък и пъстрота, във всичките му нюанси – любовта, свободата, смъртта, религията и вярата в Бог и дявола, страстта, танците, храната и виното.
Зорбас може да не е чел книги, но за сметка на това е изживял живота. Обичал е, женил се е, развеждал се е, бил се е, убивал е. Видял е какви несгоди може да донесе животът и пак го обича. Сблъскал се е с жестокостта у хората, но и тях все още обича. Обича да задоволява физическите си нужди, първо да хапне, да пийне, да изпуши една цигара и чак след това да говори. А понякога дори предпочита вместо за разкаже нещо да го изтанцува.

„Отново се уверих колко просто и скромно нещо е щастието – чаша вино, един кестен, едно нищо и никакво мангале, шумът на морето, нищо друго. Нужно е само, за да почувстваш, че всички тези неща са щастието, едно просто и скромно сърце.“

„Алексис Зорбас“ е роман, който отваря очите на „заслепения“ от материалното, на онзи, който не може да оцени радостите на живота. Със своята първичност и непринуденост, старецът показва на читателя, че, въпреки всички житейски неволи, човешкото сърце е несломимо. Успява да му върне насладата от всички онези малки неща в живота и най-важното – да му покаже щастието.

„Такова нещо е и сърцето ми. Дупка до дупка, кръпка до кръпка, несломимо“


– Дени                    

неделя, 11 февруари 2018 г.

„Канела“ – колаж от чувства и аромати


„Канела“ от Елин Рахнев (изд. ICU, 2016) е като един колаж от думи, танц от чувства и аромати. Това е поезия, която разчупва клишето, оставяйки у читателя едно чувство на тъга и меланхолия, болка и едновременно трепетна любов.

„Аз искам просто да умра сред прясната наркоза на дъха
ти. И после с роклята си от млеко и лен да ме завиеш някак
непотребен. Да тръгна аз по нови светове, да се разпадна аз
сред новите бардаци. И купестата ми тъга по теб
да я подвържа в томове, да я надграждам в библиотеки.
Нали затуй съм бил живял. Нали затуй съм се разграждал
в коленете ти.“


Стиховете могат да спрат дъха на читателя и да го накарат да настръхне, в същото време го съживяват и пренасят в едно друго измерение. Измерение, в което грозотата е оголена и изобличена, нежността е превърната в бунт срещу болката и разочарованието.

„Гергана, която простира слипове и чорапи на балкона и
мъжът й я потупва интензивно и тенденциозно по задника,
някога беше много красива. Ромонът на дъха й впечатляваше
природата, миглите й изтичаха в сезоните, в поречията на очите
й имаше още толкова работи, слушаше U2, четеше мъртвите
поети, бримките на чорапогащника й възбуждаха народа. Обичах
да я гледам как пресича “Графа” в късния следобед. Тълпяха се
и други хора. Но вече няма я надеждата, и няма кислород, и само
вятърът разнася мръкналото тяло на Гергана, надвесено над
слиповете на мъжа й – щастлив човек, техник в завод, потентен
и възможен за света, безкраен оптимист,
свиня, свиня…“

 Поезията на Рахнев е като блус от 60-те. Авторът си играе с думите и сравненията, превръща ги в изкуство, експлозия от чувства, красота и ефирност. Хаотичността е само привидна. Постепенно тя се превръща в хармония, създава се усещане за ритмичност. Хармонията и мелодичността са преплетени с вулгаризмите. Тактът на думите често се променя, тексът се разчупва и излиза извън рамките на клишето и посредствената поезия.

„Аз исках да издишам всичко с теб – сезони, хора, керемиди,
да мръкнем сред рахманинов до сутринта и те огласям във 
уханни рими. Да бъда утопист на твоята нега, да бъда пръв
нектар,

когато си във бездна. И в устните ти да затварям ярост, смях...
И в коленете ти да търся нова есен. И после символист на твоя
грях. И пак нектар, когато си нефелна. Но помниш ли ме
днес, кажи ми – 

един елин все по-далечен от тоя свят – без мир, без вери, без
упои. Защо не го уби тогаз, защо душата му със мигли
не прободе...“

В стихосбирката има едно странно усещане за безвремие и застиналост на мига. Думите предизвикват жажда за нежност и любов. В тази поетична проза, както бих я нарекла аз, присъства една необикновена непринуденост. Рахнев превръща поезията си в безцеремонно откровение. 

„Само когато не ме обичат, правя опити за поезия. Само тогава мога да направя стриптийз на вътрешностите си, да източа автобиографията си от вените.“

„Всъщност това не е опит за поезия. Нито литургия пред обществото. Това е утопична възможност пак да се усмихна...“



– Дени                                   

понеделник, 5 февруари 2018 г.

„Мансардата на бляновете“ – вечният копнеж

Макар това да е първият роман на Ерих Мария Ремарк, който той е написал едва на 16 години, „Мансардата на бляновете“ (изд. „Сиела“, 2017) успява да докосне душата на читателя по един необикновен начин. Езикът на Ремарк и неговата невероятна описателност са изключително поетични. Читателят усеща магията и красотата на думите в тази докосваща душата история за младостта, същността на живота, търсенето на щастието и любовта, пътя към себе си.

Ремарк разказва историята на Фриц Шрам, талантлив художник, поет и непоправим романтик, който смята своя живот за приключен и посвещава остатъка от него на своите „деца“. Това са неговите приятели – Елизабет, Ернст, Фрид и Паулинка – които той събира в своята мансарда на бляновете – място на вдъхновение, красота и покой.

„Обичам живота. Не става дума за отказ от него. Това по-скоро означава, че смятам, че съм го изживял, защото получих всичко, което животът поиска и можа да ми даде. Нахлу при мен прибързано и бързо си отиде. И затова сега ми се налага малко по-рано от останалите да стоя на сянка, вън от пъстрия и шумен танц.“

Художникът се заема с нелеката задача да покаже на младите си приятели каква е същността на живота и да им помогне да открият себе си. Той се превръща в техен съветник и тяхна опора в живота, посвещава ги в своята мъдрост и им дава частица от себе си.

„ – Нима животът е пиеса?
  – И да и не. Никой не знае каква е истината. В опита си да го разберем приличаме на змия, която непрекъснато захапва опашката си. Никой не гледа обективно и отстрани. Всички сме на тепиха и се борим. Кой в такъв случай би могъл да съди? Кой ще различи кое е истина, кое игра на сцена, кое е битие, кое – илюзия?!“

Съдбите на младата Елизабет Хайндорф и музиканта Ернст Винтер се срещат чрез приятелството им с Фриц. Отношенията им бързо прерастват в една дълбока емоционална връзка и неразрушима любов. Когато импусливният музикант, объркан, още ненамерил себе си, се отдава на преходната страст, Фриц Шрам успява да запази искрицата между двамата жива. Художникът помага на Елизабет да разбере разликата между вечната любов и моментното физическо увлечение.

„Той е твой и ти си негова. Знам го. Ти също знаеш, че му принадлежиш... Само той не знае, че е твой, все още не. Повярвай ми обаче – твой е! Душата му, която е дълбоко в него, е само твоя.“

В романа са включени и множество стихотворения, написани от младия Ремарк. Авторът умело преплита лирика и проза. Повествованието се откроява с изключителна хармоничност. Магията на тази необикновена история успява да докосне душата на читателя и да остави траен отпечатък в съцето му.

                                     „Ако живял си дълго в мрак,
                                      бавно ще свикнеш със зари.
                                      Бил ли си просяк, няма как
                                      корона да не те смути.

                                      Любима моя, дълго бях
                                      безпътен пленник в тъмата.
                                      Днес твоят блясък ме огря, 
                                      но аз ще помня нищетата.“

„Мансардата на бляновете“ е роман изпълнен с лирика и красота. Описанията на всяка картина са истинско удоволствие за сетивата. Читателят става съпричастен към историята на героите и успява да открие във всеки един от тях частица от себе си.
На моменти изпълнена с болка и тъга, това е една история за магията на изкуството, пътя, който човек трябва да извърви, за да открие себе си и да постигне вътрешна хармония, за разликата между опиянението на плътта и истинската любов между двама души, за преходността и копнежа по вечността.


– Дени