„Алексис Зорбас“ или най-добрият урок по живеене

„Алексис Зорбас“ от Никос Казандзакис (изд. „Ентусиаст“, 2011) не е книга с кой знае какъв сюжет и динамика на действието. И въпреки това, е роман, изпълнен с множество философски мисли и разсъждения, който побира в себе си истините за живота, показва го във всичките му нюанси и успява да даде на читателя един своеобразен урок по живеене.

Казандзакис разказва историята на необикновеното приятелство между две личности, водещи два коренно различни начина на живот. Младият гръцки интелектуалец, в ролята на разказвач в романа, е един „писарушка“, черпещ основния си житейски опит от Ницше и Данте Алигиери, потънал в своите безкрайни размишления върху съществуването и смисъла на живота.
Начетеният младеж решава да зареже книгите си и да инвестира в критско находище, с цел да придобие представа за живота на обикновения работник. Точно докато чака кораба за Крит в пристанищното кафене, съдбата го среща с възрастния Алексис Зорбас – човек, който обича живота с цялото си сърце и не може да му се насити. Зорбас, с прототип гръцкия миньор Йоргос Зорбас, безцеремонно сяда на масата му и предлага услугите си на миньор, в следствие на което двамата заминават заедно за Крит.

Още в самото начало между двамата се заражда силно приятелство. С пристигането си в Крит двамата се настаняват в хотела на застарялата куртизанка Мадам Ортанс.
За разлика от всички останали, в нея Зорбас не вижда просто едно неугледно дърто плашило, а напротив – според него в нейния образ е събран „целият женски род.“

„Индивидуалността изчезваше, лицето се заличаваше, млада или развалина, красива или грозна, всичко това се превръщаше в незначителни нюанси; зад всяка жена се възправяше, строго, свещено, изпълнено с тайнственост, лицето на Афродита.“

И ето тук, едва пристигнал в Крит, Зорбас се показва като истински разбирач на женската душа. Той е човек на страстта и  не само знае как да обича жената, той обича самата любов.

"Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа."

За разлика от нашия разказвач, Зорбас не е прочел нито една книга през живота си. Неговото съзнание не е обременено от постоянния стремеж към недостижимото (в ролята на което в романа се явява именно Буда), сетивата му са отворени към света и към удоволствията от живота.

 „Този човек — рекох си аз — не е ходил на училище и умът му не се е покварил. Много е видял и много е патил, отворил се е умът му, разширило се е сърцето му, но без да загуби първичната си смелост. Всички сложни, неразрешими за нас проблеми той ги разрешава с един удар, разсича ги като сънародника си Александър Велики. Трудно би се излъгал той, защото се опира целият, от главата до петите, на земята. Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме глупавите птици на въздуха.“

Както вече споменах, основата на романа не е в неговия сюжет, а в диалозите, в които двамата герои анализират философски и житейски проблеми. Зорбас поставя под въпрос всички идеи на младия интелектуалец, които той е взел от своите книги. Успява да отвори очите му за света, показва му, че погледът му се е замъглил от прекалено много мислене.

„Остави хорицата на мира, началство, не им отваряй очите; ако им ги отвориш, какво ще видят? Немотията си! Остави им ги тогава затворени, та да сънуват…Освен ако, когато им се отворят очите, ще можеш ли да им покажеш един по-добър свят…Ще можеш ли?“

В разговорите им животът е видян в целия си блясък и пъстрота, във всичките му нюанси – любовта, свободата, смъртта, религията и вярата в Бог и дявола, страстта, танците, храната и виното.
Зорбас може да не е чел книги, но за сметка на това е изживял живота. Обичал е, женил се е, развеждал се е, бил се е, убивал е. Видял е какви несгоди може да донесе животът и пак го обича. Сблъскал се е с жестокостта у хората, но и тях все още обича. Обича да задоволява физическите си нужди, първо да хапне, да пийне, да изпуши една цигара и чак след това да говори. А понякога дори предпочита вместо за разкаже нещо да го изтанцува.

„Отново се уверих колко просто и скромно нещо е щастието – чаша вино, един кестен, едно нищо и никакво мангале, шумът на морето, нищо друго. Нужно е само, за да почувстваш, че всички тези неща са щастието, едно просто и скромно сърце.“

„Алексис Зорбас“ е роман, който отваря очите на „заслепения“ от материалното, на онзи, който не може да оцени радостите на живота. Със своята първичност и непринуденост, старецът показва на читателя, че, въпреки всички житейски неволи, човешкото сърце е несломимо. Успява да му върне насладата от всички онези малки неща в живота и най-важното – да му покаже щастието.

„Такова нещо е и сърцето ми. Дупка до дупка, кръпка до кръпка, несломимо“

– Дени