сряда, 18 април 2018 г.

„Хълбоци и пеперуди“ от Рене Карабаш – по географията на чувствата

               да обичаш
               без да си докосвал
               е като да гледаш изгрева
               от отсрещния прозорец

               очите запомнят
               отвътре навън
               с кожата е друго

Стиховете на Рене Карабаш са различни. Което в случая е нещо хубаво. „Хълбоци и пеперуди“ (ИК „Жанет 45“,2015) е една много проста, красива и нежна, същевременно силно емоционална стихосбирка. Носи едно чувство за уединеност, читателят се чувства единствен.

Рене Карабаш обръща душата „с хастара навън“,  думите й влизат дълбоко под кожата. Географии и симетрия се преплитат, за да отмерят разстоянието между двама души и да изградят една много интересна представа за света, и за това , че не е нужно да сме „щастливи само на хартия“, можем дори да „отмерим щастието в лъжица за кафе“ и да ни е достатъчно.

Не мога да говоря много за тази стихосбирка, затова ще включа тук стиховете, които ми направиха най-силно впечатление.

             попитах я
             как умират птиците

             тя разпери криле
             усмихна се и скочи
             последвах я
             но не разтворих моите

             все някой трябваше
             да отговори на въпроса
           
                      ***
             нищо че пътуваме
             в обратни посоки
             чакай ме
             когато дойда
             ще вържа облаците
             с конец за комина ти
             ще ги пускам на паша
             из сините полета
             те ще плюят
             топъл дъжд
             с който да поливаш
             градината ми

             земята е кръгла
             все някъде
             ще се намерим

                      ***
             в чуждата нива
             очите на сеяча
             са градушка
             която всяка буря
             премълчава

                      ***

            днес ми е ден за изчезване
            липсвам
            като снимка от албум
            ден от календара
            стих който свършва
            тук

                      ***
            бродерии от
            крехки ластари
            са шевовете по тялото ми

            здравата кожа е слог
            търпеливо причакващ
            орача в браздата

            там където е шито
            пак ще се шие

                     ***

             когато всички спят
             събличам тялото
             обръщам душата
             с хастара навън
             пера от опакото
             да не избелее
             като обесените
             на простора сенки

             мръсната вода
             изтича
             между пръстите
             и клепачите

                                               – Дени

Няма коментари:

Публикуване на коментар