„Размяната“ от Роджър Зелазни

В свят, разделен на две, единият без магия, но изпълнен с чудесата на науката, а другият с примитивна технология, но обгърнат в магия, хората живеят без да знаят за съществуването на друг. Един ден две бебета от двете страни на света биват разменени, така за първи път от разделянето се внася парче магия в рационалния свят и наука в магичния. Равновесието се нарушава. С порастването им става ясно и за тях самите, и за околните, че не принадлежат на света, който ги заобикаля. Откъде са тогава?

Макар и да има две фракции на света, нито една от тях не наподобява съвремието, в което живеем. Приличат на футуристична идея за бъдещето и на обвитото в мистерия и магия Средновековие, съществуващи паралелнo, за да не се смесват наука и магия.

„Размяната“ от Роджър Зелазни (изд. „Сиела“, 2018) е поредното доказателство за таланта на автора да създава фантастични светове и да представя магията като една неизследвана наука със своите правила и закони, нямащи нищо общо с тривиалните описания, на които са свикнали много от любителите на жанра. Малцина са авторите, дръзващи да се задълбочат в самото естество на магията и да убедят читателя в съществуването й и това, че работи точно по описания начин и следва точно написаните принципи, да накара дори и най-налудничавите идеи да звучат логично и реално, както го прави Зелазни. Мнозина се задоволяват например с простото изричане на вълшебни думи без да навлизат в подробности относно техническата част и предпочитат да отдадат повече значение на емоционалното развитие на персонажите. Зелазни с нестандартния си подход прави обратното на общоприетото, поради което творчеството му е лесно различимо, но така си спечелва и множество критики.

Тази книга е първа част от предполагаема трилогия, но Зелазни умира преди да издаде окончателната трета част. Книгата може да стои самостоятелно, но определено кара читателя да копнее за продължение (втора част е издадена под заглавието "Madwand"). Действието се развива много бързо, напрегнато и в очакване на развръзката, което обрича всеки, дръзнал да я започне на неспособност да я остави до самия край. Описанията са малко, но достатъчно, за да пренесат читателя в двата свята на магия и технология и да предадат усещането за неизбежен сблъсък между тях. Малкото на брой герои са еднотипни, без ясно обособени характери и не търпят особено развитие. Липсва психологизъм, което на моменти кара героите да изглеждат безчувствени. Всичко това са черти, типични за стила на Зелазни, той предпочита да акцентира върху случката и върху изживяването на читателя, който спокойно може да си представи, че е всеки един от героите и да изживее книгата по своя начин, без авторът да направлява неговите чувства, пристрастия и изградено мнение за персонажите. По този начин въображението играе ключова роля в изграждането на представата за всичко описано и е свободно да нарисува пейзажите на непознатото.

Популярната, дори клиширана тема за размяна на бебета от различни светове, е взета в буквалния си смисъл и въвлечена в света на фантастиката. Резултатът е поредната впечатляваща книга на Роджър Зелазни.


                               ~Вилиан

,,Светлината на Атлантида” от Десислава Шейтанова

Всички сме чували за мистериозния континент Атлантида - еманацията на една отдавна изгубена цивилизация, изчезнала най-вероятно за една нощ. Има много теории, легенди и спорове за това дали наистина е съществувало подобно място на Земята. Едно обаче е сигурно - красивият мит за това необикновено място е разбунвал духовете на въобръжението много време и продължава да го прави до ден днешен.

В „Светлината на Атлантида“ (Потомците на Атлантите – том 1) Десислава Шейтанова се уповава на мита за Атлантида и изгражда един собствен, изключително интересен свят на атлантите, на изтърканата, но класическа битка между доброто и злото. Както в ,,Хари Потър” не се знае дали човекът, с когото се разминаваш по улицата е магьосник, така и тук не се знае дали като отидеш на опера, половината зрители няма да се окажат атланти. Естествено, и в двата случая хората не знаят за съществуването на другите ,,видове”.

,,Светлината на Атлантида” (изд. ,,Лексикон”, 2017) не ни пренася в един вълшебен свят, оставаме си в нашия нормален, но виждаме тайната му страна, донякъде обясняваща хилядолетната история на човешкия вид. Тайната му страна, изпълнена с магии, вековна вражда, изпитания за оцеляване и безсмъртие.

Събуждаш се рано сутринта на осемнадесетия си рожден ден. Очакваш всичко, но не и накакъв странник в къщата ти да ти поднесе новината, че си безсмъртен, че си атлант с невероятни способности, че имаш вековни врагове, готови на всичко, за да унищожат теб и твоето изключително рядко могъщество. А единственото, за което можеш да мислиш, е как ще си опаковаш багажа за престижния университет в Шотландия. Не е типичното впускане в света на възрастните, нали?

 По такава толкова дъвкана, чак клиширана легенда очаквах да се сблъскам с безинтересна и изтъркана история, но всъщност изобщо не стана така. Ако трябва да призная нещо на авторката, то това е нейната оригиналност. Ако трябваше аз да измисля нещо, свързано с Атлантида, никога нямаше да скалъпя нещо толкова шантаво и изненадващо. Въпреки че имаше доста недоуточнения в книгата, нейният новаторски свят бе достатъчно добре изграден, реален и грабващ, че няма как поне за момент да не ти се прииска това да е реалността и ти да си главния герой. И въпреки че на доста моменти историята е блудкава, а действието върви  прекалено бавно, книгата е доста развлекателна и успява да откъсне читателя от монотонния звук на скучното ежедневие. Успява да разчупи границите на тежката реалност поне за един мимолетен миг и да му предостави една приказка, която има силата да му върне надеждата за магия и желанието да се впусне в отдавна забравените детски мечти.


                                                  ~ Ивана

"Скръбта е твар перната" от Макс Портър

“Скръбта е твар перната” от Макс Портър (изд. “Лабиринт”, 2016; прев. Владимир Молев) е  една изключително странна книга с много необичайна стилистика на писане. И много различна от всичко, което съм чела досега. Макс Портър смесва поезия и проза, за да получи едно повествование със задъхани и накъсани изречения. Докато четях, нанадейно се сещах и за Гарвана на Едгар Алан По.

Това е историята на едно семейство, баща и две момчета, които преживяват тежко смъртта на майката. Всеки се опитва да се справи с нея по свой собствен начин. Скръбта ненадейно нахлува в живота им под формата на въображаемия Вран. Семейството е потънало в своята мъка, чиято метафора е черният гарван. Дните им започват да си приличат, за момчетата вече няма разлика между училището и ваканцията.

Пътят към възстановяването от трагедията е дълъг, тежък, опасен, вонящ и осеян с черни гарванови пера. Спомени от щастливото им минало преди загубата изникват неканени. Момчетата се карат, защото това е техният начин да се справят със загубата на такава важна фигура като майката. Бащата прекарва дните си в забвение, пише и пуши, за да забрави колко му е мъчно за жена му. А Вран ще си тръгне, чак когато преодолеят отчаянието от загубата. Защото възстановяването е сложен процес, но това е първата стъпка, за да могат да продължат напред.

,,Идеята за продължаването напред е за глупаци, всеки разумен човек знае, че скръбта е дългосрочно начинание’’

“Скръбта е твар перната” е история за смъртта, която нахлува неканена в едно семейство като черен гарван.  Това е една много често срещана тема. Всеки се сблъсква със смъртта в някакъв период от живота си, но Макс Портър успява да опише загубата, скръбта и отчаянието по един невероятен, изключително впечатляващ начин. Книгата е като един безкраен водовъртеж от думи, една особена и мрачна поезия, в която читателят може бързо да се изгуби. 

– Дени                                             

...Дори в Аркадия - Секс, Литература и Смърт в Сидли Парк....

Честно казано, дори не бях чувала името Том Стопард, докато страшната корица (дело на Кирил Златков) на ,,Аркадия" (изд. ,,Лист’’, 2017; прев. Иглика Василева) не привлече погледа ми в библиотеката.

„Аркадия“ е най-амбициозната пиеса на Стопард, а Стопард е най-интелигентният жив драматург на Великобритания, пишеше отзад на корицата. Това са думите, подтикнали ме да се запозная с творчеството на Стопард. Нещо, което определено не съжалявам, че се случи.

В пиесата се преплитат две истории - едната е от началото на XIX век, а другата - от края на XX век. В първата история главните действащи лица са една свръхинтелигентна млада дама на име Томасина и нейният учител Септимъс, който по една случайност е бил съученик на процъвтяващия тогава лорд Байрон. Техните уроци се състоят в огромното имение в Сидли парк, където близо два века по-късно главните герои на втората история ще се опитват да разберат какво в името на Бога се е случило два века по-рано. Докато те се пробват да разберат какви интриги са се случвали, кой кого убил, кой с кого искал да преспи и колко фатално е завършила тази първа история, Стопард през цялото време провокира нашето мислене чрез разсъжденията на лейди Томасина и чрез главоблъсканиците на хората след нея. На всеки две странички има някаква загатната философска уловка, която може да те накара да разсъждаваш върху нея пет минути и да препрочиташ страницата десет пъти. Поне с мен това се случваше през половината време.

Още първата сцена започна много колоритно и ме грабна хуморът, който всъщност изобщо не очаквах да срещна още в първите изречения:

ТОМАСИНА: Септимъс, какво означава плътско съприкосновение?
СЕПТИМЪС: Плътско съприкосновение е когато разтвориш обиятия и обвиеш ръце около плът, говежда плешка например.
ТОМАСИНА: Само това ли?
СЕПТИМЪС: Не... може да е и агнешки бут, както и здраво притиснато в обиятията еленово месо или пък бяла яребица... caro, carnis; женски род, означава ,,месо, тяло, плът".

Така е през цялото време. От една страна, тази е книга е много забавна и пълна с колоритни моменти, а от друга - не е от тези  нестойностни книги, от които нищо не ти остава в главата след прочитането им. Напротив, четенето си заслужава, защото Том Стопард определено е способен да промени нещо в теб и в начина ти на мислене.

– Ивана                                                

Христо Блажев – Смятам, че имаме и прекрасни писатели, и чудесни книги по темите, които вълнуват нас, българите, тук и сега.

Преди време ви представихме първата част на един доста интересен разговор с Христо Блажев за страстта към книгите, четенето сред младите и още една важна тема – българските автори.  А ето го и продължението...

(Ако сте изпуснали първата част може да я видите тук)


Текстът е публикуван първо в Малък училищен вестник - 164. ГПИЕ "Мигел де Сервантес".

Наричаш себе си книгофреник. Има ли обаче книги, които не четеш? Може ли четенето да бъде опасно, ако човек не си подбира добре нигите?

Чак опасно не, но да си загубиш времето – да, разбира се. От друга страна, ако в крехка възраст тикаш на детето религиозни или езотерични книги, има голяма вероятност да нанесеш ментални поражения, които никакви факти и доказателства после няма да могат да оборят. Всеки има право на вкус, дори лош – но не и да претендира, че той има стойност, само защото си е негов J 

Каква за теб трябва да бъде истински стойностната книга?

Винаги се стремя да обръщам вниманието към нехудожествените книги, защото са изключително важни, само с емоции не се живее. Исторически, научни, рационални книги – у нас излизат малко, но важни автори, които си заслужават четенето. Ето, тази година ще издам една наистина стойностна книга, за която се боря от 4-5 години – „Бог не е велик” на Кристофър Хичънс, очаквам големи сеири от религиозниците покрай нея.

В блога си имаш 1000 ревюта. Мислил ли си някога ти да напишеш книга?

Всъщност към днешна дата ревютата са около 1600, все пак осем години са си това. Мисля, разбира се, но по-скоро интересът ми е към нещо нехудожествено, не мисля, че мога да напиша хубав роман – за съжаление повечето от издаващите също не могат, но това не им пречи.

Често българските автори биват подценявани. Смяташ ли, че това е основателно?

На думи да, но статистиките са на обратното мнение – българските автори безусловно окупират всяка достоверна класация за продажби. Разбира се, тук не говорим само за художествени текстове, макар че Захари Карабашлиев и Милен Русков са в челото за миналата година, а и за всякакви нехудожествени книги за туризъм, история, книгите на влогъри и прочие. Смятам, че имаме и прекрасни писатели, и чудесни книги по темите, които вълнуват нас, българите, тук и сега.

Мислил ли си някога да се осъществиш в чужбина и ,ако да, какво те кара да останеш в България?

Не, нито за миг, вадя си хляба с българския език и умението ми – и ненаситното желание – да го ползвам. Безсмислено е да искам да ида другаде.

Кои са петте заглавията, оставили траен отпечатък върху теб?

Любим въпрос с много труден отговор. Но ще подбера смело „Свят, населен с демони” и „Сенките на забравените прадеди” на Карл Сейгън, „Делюзията Бог” и „Най-великото шоу на Земята” на Ричард Докинс, „Кривата на щастието” на Иво Иванов, „Псевдонауката” на Бен Голдейкър, „Доброжелателните” на Джонатан Лител… и още много J

„Безумецът от Таро“ от Деница Дилова– за истинската любов и последиците от нея

Има книги, които харесваш заради стила, такива, в които те грабва историята и други, които по ред причини просто те оставят без думи. „Безумецът от Таро“ от Деница Дилова (изд. „Сиела“, 2018) отговаря на всичко изброено.

Сюжетът е сигурно възможно най-клишираният. Доброто момиче и лошото момче.
Съдия Надя Черняк е красива и успешна, омъжена, с две деца. Животът й е перфектен. Или поне така изглежда. Доминик Дюшан е баск, който най-вероятно е в България, защото се укрива от престъпното си минало. Богат, алкохолик, женкар. Един ден съдбата ги среща в съдебната зала и всичко за тях се променя.

Но с това се изчерпва клишето и дори една капка от него не попада в любовта между Надя и Доминик. Тяхната история показва тъмната страна на страстната любов. Тази, която не е красива, но е напълно чиста и първична. Любов, която е необяснима и не е за пред хората. Която идва като гръм от ясно небе и ти не можеш да я спреш.

 „Любовта е ценна само в най-суровия си вид, когато не е обработена от разни обстоятелства. Може би затова е най-хубава в началото, първите часове и дни, в които никой не знае за нея. Щастието и неговият уродлив вид. Ти не знаеш нищо за любовника си и той не знае нищо за теб. А светът изобщо си няма хабер от вас. Това е рай. После любовта бива арестувана и започва едно безкрайно разследване и раздаване на присъди. Докато минат всички дела и изтекат всички наказания... После вече няма любов.“

При такава любов на човек не му остава нищо освен да се поддаде на инстинктите си. И най-често тази любов довежда до пагубен край. Преди и след нея животът на човека е сив и безсмислен. Единственият лъч светлина е в онзи кратък период, когато си до любимия. А след като той си отиде, остава само мракът.

„Когато любимият се махне, любовта остава като призрак. Броди сама и търси гостоприемник.“

„Безумецът от Таро“ е една любовна история, в която има преплетена и тънка философия. За любовта, егоизма, невъзможността да се откъснеш от чувството за отговорност към семейството. За опита за бягство от оковите на монотонността на живота и чуждите представи и очаквания. За свободата, която, макар и за кратко, може да бъде постигната само чрез илюзията в един паралелен живот. Живот, в който можеш да бъдеш себе си, без да изпитваш вина и да се притесняваш да не разочароваш някого.

„Любовта е лукс, а не ширпотреба, не знам какво й се натискаха всички.“

Обожавам стила на Деница Дилова.Това е една от малкото книги, които още с първата страница успяха да ме впечатлят с езика си. И въпреки, че преди да стигна до края, имах смесени чувства към любова между Надя и Доминик, великолепният финал успя силно да ме разтърси и разстои. Защото, макар и много различна, в „Безумецът от Таро“ ставаме свидетели на една чиста и специална любов, неподвластна на законите на обществото.

– Дени                                                    

„Архипелаг Ню Йорк“ от Владимир Тодоров – антиутопична представа за един постапокалиптичен свят

Какво ще се случи, ако един ден познатият ни свят бъде потопен под водата? Какъв океан ще оставим след себе си за бъдещите поколения и ще бъде ли възможно тяхното оценяване? В „Архипелаг Ню Йорк“ филмовият режисьор, художник и аниматор Владимир Тодоров ни представя един драматичен вариант на последствията за нашата цивилизация, ако нещо такова наистина се случи.

Годината е 0055, а мястото – Ню Йорк.
Но не този Ню Йорк, който някои от нас познават, а един постапокалиптичен Ню Йорк, който се намира под водата.
Архипелагът е всичко, което е останало от големия град след Потопа

Разделен на Горен и Долен Архипелаг, Ню Йорк е управляван от династията Ван Занд и малка група техни приближени. В града властва потисничеството, а обикновените хора в Долния Архипелаг тънат в мизерия.

Главният герой Флин Пери и неговият приятел Тони Ромеро искат да станат Свободни гмуркачи – титла, която им гарантира привилегията да живеят в Горния Архипелаг. където всички удобства са осигурени, и им позволява да се гмуркат навсякъде без ограничение, с цел да изваждат от водата провизии и лекарства.

Двамата приятели се изправят пред множество препятствия, за да постигнат целта си.
Церемония за сбогуване, Изпитания, мизерия сред потиснатия народ, липса на справедливост, борба за оцеляване във всеки един момент, приятелство, момиче, един разглезен гадняр... И куп неверяотни илюстрации, които са дело на автора! На тази антиутопия нищо не й липсва.

„Архипелаг Ню Йорк“ от Владимир Тодоров (издателство „Лексикон“, 2018) е една чудесна приключенска история в духа на „Игрите на глада“, в която оцеляването е на живот и смърт. Владимир Тодоров е изградил един свят, който поглъща читателя и не го пуска чак до последната страница. Добър сюжет, пълнокръвни персонажи, невероятни илюстрации... Това е една история, която всеки ще заобича.
А аз с нетърпение чакам продължението!

П.П.: Премиерата на книгата е на 14 юни от 19:00 в Клуб Мотто.

                                                                                          – Дени

Препоръки за Пролетния базар на книгата

 На 29 май започва едно от най-големите книжни събития у нас, а именно ежегодният „Пролетен базар на книгата“. Тази година той ще се проведе на открито в парка пред НДК и отново ще събере близо 100 издателства.
Като всеки страстен читател и ние много се вълнуваме за тазгодишния пролетен базар. Затова сме решили днес да ви споделим и нашите препоръки за книгите, които са ни направили впечатление в последните няколко месеца, или за тези, с които ние самите смятаме да се сдобием по време на базара.

ИК „Жанет 45“

„Остайница“ – дебютният роман на Рене Карабаш.  Романът е написан в постмодерния стил на писане "поток на съзнанието" който подмята читателя като вълна назад в миналото и напред в настоящето. Всичко, което читателят трябва да направи, за да не се удави в него, е да се отпусне и да се остави да бъде носен до самия край, ако изобщо една такава история може да има край. Заслужава си да обърнете внимание и на стихосбирката на авторката, ако все още не сте. „Хълбоци и пеперуди“е една много проста, 

красива и нежна, същевременно силно емоционална стихосбирка. Носи едно чувство за уединеност, читателят се чувства единствен.

„Кедер“ от Йорданка Белева – 20 кратки разказа, 20 човешки мъки. За невероятно силната връзка с кръвта и болката и загубите, които ни правят такива каквито сме. Защото от мъката на Дана Белева струи светлина и мъдрост.

Издателство „Лабиринт“

„Три ябълки паднаха от небето“ от Нарине Абгарян –  изключително силна, наситена с емоции, невероятно красива и докосваща сърцето творба, която заслужава да бъде прочетена. Когато човек е изгубил надежда, точно една такава история би могла да върне топлината и уюта в живота му. Тази малка книжка ни показва как дори един застинал, потънал в мрак и отчаяние свят, може да дочака своето щастие.

(Ревю на книгата може да видите тук)

ICU

„Американският любовник“ от Роуз Тримейн – 13 разказа. 13 малки вселени, в които читателят се пренася и, макар и за кратко, изживява нещо специално. Защото всяка история в този сборник е необичайна, а формите на любов, които авторката ни показва са много различни от класическите любовни истории, с които се сблъскваме под път и над път. (Ревюто на сборника е тук)

„Зелда“ от Елин Рахнев, защото със стиховете си Елин Рахнев успя да докосне душата ми и да ме накара отново да се влюбя в поезията. Също като в култовата „Канела“, в „Зелда“ времето отново е спряло. Читателят се губи в редовете на есенната симфония, която го пренася в света на бездънната тъга и необятната любов към Зелда. 

„Втора кожа“ от Катерина Стойкова – Изключително силна и тежка книга, която ракрива една тайна, за която малко хора се замислят по този начин. Това е потискащата истина, толкова потресаваща, че обществото взаимно я е неглижирало, защото така е по-удобно. Тази книга не е за хора, които обичат мълчаливото удобство, но всеки, проявяващ малко повече съпричастност, би се отвратил от поколенията на изстрадало мълчание и техните насилници.

(Цялото ревю вижте тук)

Издателство „Колибри“

„Речи против Катилина“ от Амели Нотомб, защото за всеки хардкор фен на авторката удоволствието е гарантирано.
 Амели Нотомб си играе с клишетата и простотата на думите. От най-обикновените случки от бита отново успява да създаде една много абсурдна, но в същото време изключително забавна история с неочакван и ужасяващ обрат.

(Ревю на книгата може да видите тук.)

Други книги, излезли наскоро от издателство „Колибри“, на които си заслужава да обърнете внимание са „4321“ от Пол Остър, „Първа любов“ и други повести от Иван Тургенев, както и „Хазарски речник: роман-лексикон в 100 000 думи“ от Милорад Павич, който се предлага в мъжки и женски ексемпляр.

Издателство „Ибис“

„Добрите, лошите и грозните“ от Благой Иванов – за всеки страстен любител на ужаса. Книгата представлява една своеобразна дисекция на жанровото кино, която ще допълни знанията ви в различните поджанрове и ще ви предложи безпристрастни ревюта. Благой Иванов проследява развитието на хорър жанра от зората на киното до наши дни. Изключително интересен за мен беше в частност зомби поджанра. (За съжаление още нямаме ревю, но може да го очаквате съвсем скоро :) )

Издателство „Сиела“ 

„Училището за Добро и Зло“ от Соман Чейнани – история за принцове, принцеси и вещици в духа на „Хари Потър“. Вълшебна приказка, в чийто край обаче няма да откриете „И заживели щастливо...“. Соман Чайнани е изградил една приказна история за приятелството и любовта, в която добро и зло се срещат, за да може всеки да открие своята истинска същност, далече от илюзиите и очакванията на хората около него.

(Ревю на книгата може да видите тук.)

„Живот назаем“ е едно от вечните произведения на Ерих Мария Ремарк. В допълнение с прекрасната корица на Дамян Дамянов, книгата вдъхва живота и ти го отнема. Показва ти неговите фойерверки и те запраща в пепелта. Незабравимо пътешествие на духа заедно с  изключителни описания, характеристики и персонажи. (Ревюто на романа вижте тук.)

„Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг плаши, направо ужасява. Тя разбива на пух и прах идеята за доброто начало и хармонията в детската душа. Болезнено актуално и днес, в тематика е вплетена страхотна политическа сатира, допълнена от обща гротеска на човешкия вид. Ще ви побият тръпки от самите вас. (Ревюто може да видите тук)

„Вкусно с усмивка. 123 кулинарни приключения“ от Софи Йотова ще ви покаже, че готвенето не е досадно домакинско занимание, и най-важното – ще ви вдъхнови. Знам, тази книга е доста различна, от останалите препоръки. Но държа да я включа тук заради Софи, която ми помогна да разбера, че храната наистина е изкуство. 

„Другата“ от Васил Панайотов – Това е разказ за събитията, последвали намесването на трети човек в любовното партньорство между двама. Намесването на ,,Другата“. Разказ за предисторията на една двойка и събитията довели до любовен триъгълник. (Цялото ревю е тук)

„Софийски магьосници. В сърцето на Странджа“ от Мартин Колев – Година след излизането на първата част на „Софийски магьосници“  Мартин Колев отнова ни пренася в една друга София, някак си вълшебна. Читателят има възможността да посети магическите кътчета на добре познатата столица, където се събират магьосническите шайки. Едно изключително добро българско фентъзи, което по никакъв начин не отстъпва на някои световно известни имена в жанровата литература. 

„Светлината, която изгубихме“ от Джил Сантополо – това е история за живота, саможертвата, мъката, силата на събитията и решенията; житейска история за капана на очакванията и колко коварен може да се окаже той спрямо съкровените желания. История за това как човек може да си съсипе живота, защото не е поел риска да направи това, което сърцето му диктува, само заради страха от излизане от комфортната зона.

Deja book

„Джунглата на скакалците“ от Андрю Смит – съдбата на света, която лежи в ръцете на двама тийнейджъри, чието основно занимание е да се мотаят и да пушат. Хлапетата се сблъскват с неочаквано нашествие на кръвожадни и  разгонени богомолки. Това, което следва, е най-забавното спасяване на света, придружено от много мръсни думички и невероятното чувство за хумор на автора. (ревю ще има скоро)

Тези дни от издателство „Deja book“ излезе и „Гоблин“ от Джош Малерман (авторът на „Кутия за птици“ и „Червеното пияно“) , който си е истински майстор на ужаса. А невероятната корица е на Живко Петров.

Издателство „Лист“

„Аркадия“ е най-амбициозната пиеса на Том Стопард, а Стопард е най-интелигентният жив драматург на Великобритания. Тази пиеса поставя много интересни философски въпроси, по които можете да мислите и с дни, а и историята на четивото е много развлекателна - перфектната комбинация.

„Животът и приключенията на Джак Енгъл“ от Уолт Уитман – градска мистерия, наситена с алчност, приключения и тънка ирония. Роман, открит през 2017г. от докторанта на Хюстънския университет Закари Търпин, 165г. след публикуването му.

 Авторът се отличава с необикновен стил и определено си заслужава да обърнете внимание на тази книга.

Издателство „СофтПрес“

„Афиши в огледалото“ от Радостина А. Ангелова – за театъра, музиката и силните чувства, които ни правят такива, каквито сме. Роман с две сюжетни линии, в който Радостина Ангелова съживява една забравена легенда – актрисата Роза Попова, жена на писателя Чичо Стоян, живяла в началото на ХХ век.

Философията на ,,Другата" в живота на един мъж от Васил Панайотов

Красива любовна история? История за предателството на един мъж към вярната му съпруга? Любовен триъгълник?

Това е разказ за събитията, последвали намесването на трети човек в любовното партньорство между двама. Намесването на ,,Другата" (изд. ,,Сиела",2018). Разказ за предисторията на една двойка и събитията довели до любовен триъгълник.

,,Когато обичаш някого, изневярата не е достатъчен повод за раздяла. Трябва много повече от това мъжът ти да прави случаен секс с някоя за да решиш занапред да не ти е вече мъж. Раздяла заради сексуална авантюра принизява връзката до причината за раздялата. А връзка, базирана на секс, не е нищо повече от сексуална връзка. Такава човек би могъл практически да осъществи с всеки. Връзката между Магда и Стефан била специална и ако нещо толкова прозаично можело да я разруши, значи не е била чак толкова специална. Изневярата е предателство, но само когато предаваш сърцето, а не половите органи."

Васил Панайотов създава изцяло своя философия за отношенията между мъж и неговата жена, отношенията между мъжа и новата му жена и възприятието за любов и обич. Тъй като самият писател признава, че историята е вдъхновена от реални събития, може би просто изказва своята лична философия. Всяко изречение е точно на мястото си спрямо всяко предходно и всяко следващо, така че всичко да остане ясно и добре изказано. На мен ми приличаше на нещо като енциклопедия за разликата между любовта и обичта и отношенията между хората. Енциклопедия, поднасяща обясненията между рамките на интересна история, държаща читателя на нокти през цялото време. Размишленията и случките в книгата са така представени, че финалът изобщо не подлежи на отгатване. Четейки книгата, човек потъва толкова много в един интимен свят на мисли и съмнения (които провокират собствени такива у читателя), че дългоочакваното развитие на историята успява да остане пълна загадка. Финалът е толкова фрапиращ, че бас ловя - никой, който е прочел книгата, не е успял да отгатне развръзката, преди да стигне до нея. И за това допринася странното (казвам такова, защото не съм сигурна, че ми допадна; бях потресена от развоя на събитията) въображение на писателя и оплетеното разгръщане на философията му.

Горещо препоръчвам тази книга, не заради художествената й история, а заради стила на автора. Всяко действие,всяко решение и всяка мисъл са обяснени подробно и анализирани правдоподобно. И когато някой не е съгласен с философията на ,,Другата", думите по страниците са способни да провокират мисловната дейност у човека и изграждането/изясняването на неговата собствена философия по въпросите, разгърнати между тези две корици.
                                                                                        - Ивана

Трансформации в жанровия разказ

Момче, което бяга от семейството си в гората, но и там не намира нищо добро, гигантски червей, разпит, напомнящ на „Интервю с вампир“, древен амулет, водещ до обсесии, зомби апокалипсис и подкожни паразити – кинокритикът и издател Благой Иванов изненадва с впримчващи сюжети и неочаквани обрати, от които могат да те побият тръпки.

„Трансформации“ от Благой Д. Иванов (издателство „Orange books“, 2018) е поредният дебют в художествената литература, който разбива клишето, че българските автори не струват и вярвам, че с него Благой успява да допринесе за жанровата лирература у нас. В сборника откриваме 20 разказа с разнообразни идеи и сюжети. А общото между всички, както подсказва и заглавието, са различните форми на трансформация, емоционална или физическа, през която преминават героите на разказите.

Сборникът съчетава както типични за различните поджанрове на ужаса теми с фантастични и трилърови елементи, така и някои по-различни и по-сюрреалистични идеи. Ето защо разказите, определяни като хорър, всъщност за мен са много повече.
Дори и да не сте големи фенове на хорър жанра, в „Трансформации“ има за всеки по нещо –  разкази, вдъхновени от киното или от писатели като Стивън Кинг, Ан Райс и Клайв Баркър; изцяло научнофантастични разкази; а може да откриете и няколко мрачни и емоционални сюрреалистични разкази.


Едни от разказите в сборника, които ми направиха най-силно впечатление, бяха по-абстрактните като „Искам да ме мразиш“, „Сърцето на Бог“ и „Изстиващ дом“. В тях откривам известна разлика в стила и дълбоки философски размисли – нещо, което определено ми допада. Други разкази, които ми станаха любими са „Роди се злодей“, „Паразит“ и „Апокалиптично“. Имаше ги, разбира се, и моментите, в които се питах какво по дяволите се случва в главата на Благой...

Разказите в „Трансформации“ са пълнокръвни, с добре изградени персонажи и много различни един от друг. Благой е създал 20 малки вселени, всяка от които грабва и носи на читателя очакване за ужаса, който дебне зад ъгъла. Там са добре познатите за хорър жанра живи мъртви, вампири и върколаци, както и темата за апокалипсиса и края на света.
Така че, ако сте фенове на жанровата литература, предизвиквам ви да оставите предразсъдъците относно родната такава и да прочетете „Трансформации“. Удоволствието ви е гарантирано. А за да може то да е още по-пълно, допринасят невероятните илюстрации на талантливата Кристина Стоянова.

– Дени