„Моята орис“ от Паринуш Сании

„Моята орис“ (ИК „Жанет45“, 2014) е книга за борбата, силата на духа, свободата и правото на избор. Това е история за суровия живот на една жена от ислямските държави, години наред унижавана, пренебрегвана и лишавана от елементарни човешки права в свят, в който религиозните ритуали и опазването на семейната чест са по-важни от щастието.

„Съдбата на всеки човек е предопределена, заделят му я и ако ще и небето да продъни, тя не може да бъде променена“

Масум е типично иранско момиче от семейство, в което на почит са религията и патриархалните нрави, в което да имаш син се смята за благословия, а дъщерята – за ненужно бреме. След като семейството се мести в Техеран, нейната единствена мечта е да я оставят да учи, а не да я омъжват. Не след дълго животът ѝ се преобръща заради невинно тийнейджърско влюбване. Масум понася скандалите на семейството си, жестоки побои, болест и най-накрая е омъжена на сила за непознат мъж, когото за пръв път вижда на сватбата. Той се оказва привърженик на комунистическото движение и не след дълго е арестуван и осъден на години лишаване от свобода, а по-късно и екзекутиран. Масум е принудена да се изправя сама пред всички изпитания, да осигурява сама прехраната на децата си, да работи и да изпълни своята единствена мечта – да завърши образованието си. Десетилетия по-късно, когато децата ѝ вече са пораснали и имат собствени семейства, тя среща отново своя любим от младежките си години и се оказва съвсем близо до постигане на щастлив и спокоен семеен живот. За съжаление, отново се сблъсква със егоизма и притесненията, свързани с „опазването на честта“, този път на своите деца.

„Сякаш аз самата никога не съм съществувала, сякаш съм нямала никакви права. Кога съм правила нещо заради себе си? Кога съм имала правото да избирам? Попитаха ли ме някога какво искам?”

Книгата е интересна, чете се леко. Авторката няма особено отличителен литературен стил и доста пъти се повтарят едни и същи изрази. На места е жестока, на други има сладникав привкус на турска или индийска сапунка. Действието е динамично и обхваща пет десетилетия – от режима на Шаха, през революцията (1979) и ислямската република, до наши дни. Изключително разочароващ за мен беше финалът. Масум извървява дълъг път, изпълнен с много препятствия докато се превърне от уплашено и потиснато момиче в силна, независима и борбена жена и проявата й на самосъжаление и безхарактерност в края граничи с неадекватност.

3,5/5

„Полунощ в книжарница „Блестящи идеи” от Матю Дж. Съливан

Книги и убийства - какво по-хубаво от това? В „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи” от Матю Дж. Съливан (издателство „СофтПрес”, 2018; превод: Калина Лазарова) има и от двете по много.

Сред многото рафтове с книги в книжарница „Блестящи идеи” авторът ни среща с всеотдайни и чудати книжари, както и с т.нар. книжни жабоци. Това са хора, различни от обикновените посетители на книжарницата, които не отиват там, просто за да си купят някоя книга. За тях книжарницата е като дом, а книгите - като  убежище, в което могат да се скрият от мрачното си минало и живота, който не искат да водят.

„Предполагам просто ми е неприятно да плащам толкова малко - добави момчето - Има нещо сбъркано в цялата работа, когато една книга струва по-малко от куршум. Или от бутилка кола. Въпрос на ценности.”

Главната героиня, Лидия, е всеотдайна книжарка на около 30 години със сравнително монотонно ежедневие. Това обаче се променя в момента, в който открива книжният жабок Джоуи, един от най-младите и редовни посетители на книжарницата, обесен именно там. А, за нейно голямо учудване, от джоба му се подава снимка от десетия й рожден ден. Но мистерията около самоубийството на Джоуи не приключва с това - малко след смъртта му Лидия разбира, че младежът е завещал малкото си вещи на нея. В дома му тя открива купища осакатени, нарязани книги, носещи тайни послания. 

Докато разнищва мистерията около самоубийството на Джоуи, на яве излиза и нейното тъмно минало, от което тя години наред се опитва да избяга. Дълбоко пазени семейни тайни, кървава баня, един убиец с чук, който така и не бива открит, малко момиченце, което оцелява. 
20 години след една трагедия, оставила траен отпечатък върху детството й, Лидия поема по един мрачен път, за да може най-накрая да разбере истината.

Матю Дж. Съливан смесва трилър и драма, за да разкаже няколко човешки истории, тъжни и болезнени. Среща ни с пълнокръвни герои, хора със съвсем нормално ежедневие, съвсем нормални проблеми и тъмно минало. Лидия е на моменти дразнеща, но това прави нейния персонаж дори по-реален. Изключително интересни са и второстепенни герои като нейния чудат приятел Дейвид, колежката й Плат и един неочаквано появил се приятел от миналото й. Авторът ни потапя в свят, в който ни показва и как постъпките на родителите могат да се отразят на децата, били те и породени от простото желание да се почувстват щастливи и обичани.

И, разбира се, както във всички книги за книги и книжарници, и тук не липсва любовта към четенето. За някои от героите книгите играят ролята на спасителен пояс в техния живот, а за други те са като портал към други светове, начин да избягат от своята мрачна действителност.

„Забелязвала ли си начина, по който повечето хора разлистват книгите, сякаш са в храм или в църква? Няма нищо общо с ровенето из закачалките с дрехи в отдела за разпродажба, нито с мятането на консерви царевица в количката в супермаркета. Не, това е разлистване. Дори звучи сънливо: разлистване. Пулсът се забавя. Времето изчезва. Сериозните хора отново стават мечтатели.”

Принципно не си падам много по трилъри, защото винаги нещо куца в стила, но „Полунощ в книжарница „Блестящи идеи” от Матю Дж. Съливан е литературен трилър, който обещава не кървави бани, а увлекателна и заплетена история, изпълнена със загадки, които водят до разбулването на мистерия от едно мрачно минало.

                   ~ Дени

„Тъжният кипарис” или „Загърни ме в мрачен покров” от Агата Кристи

Още от дете, семейството ми се опитваше да ме накара да прочета някоя книга на Агата Кристи, но аз все отказвах по незнайни за мен причини. Определено много съм изпуснала. И така, цялата й колекция с книги седеше и събираше прах в стаята ми, гледаше ме, понякога и аз мятах поглед и си казвах: ,,Някой ден, Еркюл Поаро, ще видя черно на бяло как разгадаваш случаите, но не сега...” И така все отлагах, докато вчера ,,Тъжният кипарис” (изд. ,,Ера”, 2007г.) не падна съвсем случайно  (или не?) от етажерката. Отворих книгата, уж малко да почета и неусетно за мен след няколко часа, вече я бях приключила.


Елинор Карлайл е изправена на подсъдимата скамейка, обвинена в убийството на Мери Джеръд. Съдебната зала е препълнена с хора, изцяло убедени във вината й. Доказателствата срещу нея са неопровержими и няма шанс за оневиняването й, но Еркюл Поаро се съмнява...


Страшно много ми допадна стилът на книгата. Авторката отделя първите стотина страници, за да ни запознае с героите, мислите и чувствата им, както и тяхното ежедневие. Ефектът от което е, че веднага се привързваш към тях и през цялото време ги разбираш и съпреживяваш събитията с всеки един от тях. Има силно изразен психологизъм в почти всеки един от героите, който не отслабва, ами продължава да се разгръща през цялата книга. Във втората половина се появява и известният белгийски детектив с яйцеподобна глава Еркюл Поаро и тук Кралицата на детективския роман буквално отвява шапките на читателите с невероятно развинтеното си въображение и таланта си да разказва историята така, че до самия край да не се разбере кой е убиецът на Мери Джеръд. Накрая останах слисана от развръзката, очаквала бях всичко, но не и това.


Държа да отбележа, че абсолютно всичко е изпипано и няма неясни части или моменти на неяснота, което според мен не е толкова лесно да се постигне при история с такъв извъртян сюжет. Но може би тук се крие големият майсторлък на световнопризнатата ,,Кралица на криминалния жанр”.


Останах безкрайно очарована от моята първа среща с Агата Кристи. Бих казала, че книгите й са като наркотик. Веднъж започнеш ли, спирка няма. Оставяш една книга, веднага почваш друга. Определено влезе в класацията ми с най-любими автори на всички времена.

~ Ивана

ЛАРА!

Светогледът на човек се променя с течение на годините. В „Лара” от Ния Йотова (издателство „СофтПрес”, 2018) проникновено е описано как се случва това и въобще как изначално се появяват убежденията на хората. Лара е доста ексцентрична по отношение на разбиранияната си за начина, по който работи света.

"Лара се отнесе в нейния паралелен свят, в който често си представяше как даден човек е отделна планета, а органите му са океани, планини, реки, равнини. И как, ако някой орган се разболее, останалите се активизират,  за да му помогнат, както горите се опитват да пречистят въздуха на болната Земя.Планетите си влияеха и една на друга, Луната предизвиква приливите и отливите на Земята, но понеже не са едно цяло, не е задължително да си помагат."

Но изводите до които достига, макар предадени чрез нейните схващания за света, са от онези истини за живота, които в някакъв момент всеки осъзнава.

"Дори да сме съпричастни към някого, дори да му преведем пари по дарителска сметка, в крайна сметка нашите планети се отдалечават с облекчение от тази на страдащия и я оставяме да се оправя сама."

Лара е заглавието, Лара е и центърът на книгата. Тя е единствениат персонаж, който си има име . Всички други герои са упоменати с избран от самата нея прякор (Мъжа, Синеокия, Шотландеца...) . Те са части от нейния живот, а книгата е посветена именно на него. Всеки изиграва своята роля в модифицирането на списъка с правила и убеждения, който тя си води, както и в превръщането й в Лара от края на книгата - жена на средна възраст, създала семейство, с опит и много научени уроци- от студентката Лара - момиче с много претенции, капризи, амбиции и очаквания от живота. До такава степен човек вниква в главата на Лара, научава всичко за нея, наблюдава реакциите й, че за момент забравя, че е измислен герой, образът й е изключително реалистичен и задълбочен . Емоционалността й също добавя плътност на образа. Разбираш я, разбираш изборите й и живота, който води.

Книгата е непретенциозна, грабваща с прекрасно изградени, макар и типизирани персонажи. Самата Лара с колоритната си персона ни предоставя своите схеми и разбирания за света и в един момент успяваме да го видим през нейните очи.

Чрез развитието, което претърпява Лара, се показва постепенното й превръщане в
зряла жена, както и чрез изграждането на нови убеждения  и зачеркването на старите в списъка й. Измененията са поетапни и присъщи за конкретните етапи от живота й. Гледа на ръка, вълнува се от астрология, учи усърдно,  стреми се във всичко да е най-добрата, търси похвала, за да погали немалкото си самочувствие, обича да пътува (въпреки че при поредното й преподреждане на приоритетите изоставя това си хоби в името на брака и детето си), страх я е от „другите”, от какво ще си кажат хората, от малка е приела мисълта, че ще е голямата любов на много мъже, вярва в прераждането и си е създала свои вярвания в Бог. Запознаваме се със семейството й, което ни помага да разберем много от решенията и размишленията й в по-нататъшен период.  Разхождаме се из спомените й, връщаме се в конкретното настояще, проследяваме живота й и се наслаждаваме на това колко познато и земно ни звучи всеки герой, всеки проблем, пред който се изправя и всяка ситуация, в която изпада. Слушаме или четем за тях в ежедневието си от сблъскващите се със същото.

Въпреки всичко книгата и главната й героиня и за момент не губят позитивизма и лекотата си и успяват да вкарат читателя  в размисли за живота без да утежняват ежедневието му. Повечето книги те карат да мислиш, че и ти си изживял и усетил онова, което и героите, докато тук съпреживяваш, подхождаш с разбиране, трупаш опит, създаваш свои собтвен списък изводи и убеждения.

~ Вилиан

В сърцето на Странджа бродят змейове, караконджули, самодиви и нестинарки

Година след излизането на първата част на „Софийски магьосници“  Мартин Колев отново ни пренася в една друга София, някак си вълшебна. Читателят има възможността да посети магическите кътчета на добре познатата столица, където се събират магьосническите шайки – магьосническия сектор в Народната библиотека, постоянно местещата се книжарница на Амос и разбира се – любимото ни Шесто кьоше, където се намира „Г(л)адната сврака“.

 Още в началото на романа авторът ни посреща с едно от своите вълшебни описания на града и местата, през които минаваме ежедневно без да усетим тяхната магия.

„Вътрешна София изглеждаше едновременно познато и различно. Видя как НДК светеше в тъмното като древен космически кораб, а „Александър Невски“ създаваше илюзията за няколко поникнали един до друг храма. Видя Президентството и Народното събрание, които светеха призрачно като празни макети на сгради. Спря поглед на жълтите павета и безчетните улички, които под светлината на лампите течаха като реки от злато. Съзря подлези и изоставени заводи, товарни влакове и строителни кранове, примигващи в мрака като гигантски насекоми. Видя самотната телевизионна кула на Копитото, десетките безлични билбордове и стотиците стари реклами по покривите на панелките. Издигна се високо и градът се превърна в езеро от ярки светлини. Над Витоша се спусна жълтеникав смог, а над центъра избухнаха фойерверки. Уличните светлини разказваха различни истории: яркооранжеви, приглушено розови, сънено охрени... Бриян се опита да обхване всичко с поглед и устните му се извиха в усмивка. От тази височина София изглеждаше огромна, по-красива и по-лесна за обичане“

„Софийски магьосници. В съцето на Странджа“ (изд. ,,Сиела“, 2018) отново ни среща с младия магьосник Бриян и неговата шайка, но, за моя изненада, една година по-късно, когато той се учи да се справя без своя амулет след загубата му при битката на „Дъждовна“.
Пробудникът му Свилен е заминал и никой не знае къде се намира. Ванина също не е част от приключението, което предстои.

Този път обаче действието в романа не се развива единствено в познатата ни столица. Вълшебникът Мартин Колев вкарва в историята фолклорни мотиви и ни понася на пътешествие в сърцето на Странджа, където бродят караконджули, самодиви, змейове и нестинарки.

След първата част Мартин Колев вдига летвата по-високо, запазвайки доброто чувство за хумор. Персонажите придобиват дълбочина и читателят разбира повече за любими герои като Белота и Буря. Шайката магьосници се отправят на едно дълго, сложно и шеметно приключение, в което неочакваните обрати, бурните битки и дори любовната история не липсват.

~ Дени

„Размяната“ от Роджър Зелазни

В свят, разделен на две, единият без магия, но изпълнен с чудесата на науката, а другият с примитивна технология, но обгърнат в магия, хората живеят без да знаят за съществуването на друг. Един ден две бебета от двете страни на света биват разменени, така за първи път от разделянето се внася парче магия в рационалния свят и наука в магичния. Равновесието се нарушава. С порастването им става ясно и за тях самите, и за околните, че не принадлежат на света, който ги заобикаля. Откъде са тогава?

Макар и да има две фракции на света, нито една от тях не наподобява съвремието, в което живеем. Приличат на футуристична идея за бъдещето и на обвитото в мистерия и магия Средновековие, съществуващи паралелнo, за да не се смесват наука и магия.

„Размяната“ от Роджър Зелазни (изд. „Сиела“, 2018) е поредното доказателство за таланта на автора да създава фантастични светове и да представя магията като една неизследвана наука със своите правила и закони, нямащи нищо общо с тривиалните описания, на които са свикнали много от любителите на жанра. Малцина са авторите, дръзващи да се задълбочат в самото естество на магията и да убедят читателя в съществуването й и това, че работи точно по описания начин и следва точно написаните принципи, да накара дори и най-налудничавите идеи да звучат логично и реално, както го прави Зелазни. Мнозина се задоволяват например с простото изричане на вълшебни думи без да навлизат в подробности относно техническата част и предпочитат да отдадат повече значение на емоционалното развитие на персонажите. Зелазни с нестандартния си подход прави обратното на общоприетото, поради което творчеството му е лесно различимо, но така си спечелва и множество критики.

Тази книга е първа част от предполагаема трилогия, но Зелазни умира преди да издаде окончателната трета част. Книгата може да стои самостоятелно, но определено кара читателя да копнее за продължение (втора част е издадена под заглавието "Madwand"). Действието се развива много бързо, напрегнато и в очакване на развръзката, което обрича всеки, дръзнал да я започне на неспособност да я остави до самия край. Описанията са малко, но достатъчно, за да пренесат читателя в двата свята на магия и технология и да предадат усещането за неизбежен сблъсък между тях. Малкото на брой герои са еднотипни, без ясно обособени характери и не търпят особено развитие. Липсва психологизъм, което на моменти кара героите да изглеждат безчувствени. Всичко това са черти, типични за стила на Зелазни, той предпочита да акцентира върху случката и върху изживяването на читателя, който спокойно може да си представи, че е всеки един от героите и да изживее книгата по своя начин, без авторът да направлява неговите чувства, пристрастия и изградено мнение за персонажите. По този начин въображението играе ключова роля в изграждането на представата за всичко описано и е свободно да нарисува пейзажите на непознатото.

Популярната, дори клиширана тема за размяна на бебета от различни светове, е взета в буквалния си смисъл и въвлечена в света на фантастиката. Резултатът е поредната впечатляваща книга на Роджър Зелазни.


                               ~Вилиан

,,Светлината на Атлантида” от Десислава Шейтанова

Всички сме чували за мистериозния континент Атлантида - еманацията на една отдавна изгубена цивилизация, изчезнала най-вероятно за една нощ. Има много теории, легенди и спорове за това дали наистина е съществувало подобно място на Земята. Едно обаче е сигурно - красивият мит за това необикновено място е разбунвал духовете на въобръжението много време и продължава да го прави до ден днешен.

В „Светлината на Атлантида“ (Потомците на Атлантите – том 1) Десислава Шейтанова се уповава на мита за Атлантида и изгражда един собствен, изключително интересен свят на атлантите, на изтърканата, но класическа битка между доброто и злото. Както в ,,Хари Потър” не се знае дали човекът, с когото се разминаваш по улицата е магьосник, така и тук не се знае дали като отидеш на опера, половината зрители няма да се окажат атланти. Естествено, и в двата случая хората не знаят за съществуването на другите ,,видове”.

,,Светлината на Атлантида” (изд. ,,Лексикон”, 2017) не ни пренася в един вълшебен свят, оставаме си в нашия нормален, но виждаме тайната му страна, донякъде обясняваща хилядолетната история на човешкия вид. Тайната му страна, изпълнена с магии, вековна вражда, изпитания за оцеляване и безсмъртие.

Събуждаш се рано сутринта на осемнадесетия си рожден ден. Очакваш всичко, но не и накакъв странник в къщата ти да ти поднесе новината, че си безсмъртен, че си атлант с невероятни способности, че имаш вековни врагове, готови на всичко, за да унищожат теб и твоето изключително рядко могъщество. А единственото, за което можеш да мислиш, е как ще си опаковаш багажа за престижния университет в Шотландия. Не е типичното впускане в света на възрастните, нали?

 По такава толкова дъвкана, чак клиширана легенда очаквах да се сблъскам с безинтересна и изтъркана история, но всъщност изобщо не стана така. Ако трябва да призная нещо на авторката, то това е нейната оригиналност. Ако трябваше аз да измисля нещо, свързано с Атлантида, никога нямаше да скалъпя нещо толкова шантаво и изненадващо. Въпреки че имаше доста недоуточнения в книгата, нейният новаторски свят бе достатъчно добре изграден, реален и грабващ, че няма как поне за момент да не ти се прииска това да е реалността и ти да си главния герой. И въпреки че на доста моменти историята е блудкава, а действието върви  прекалено бавно, книгата е доста развлекателна и успява да откъсне читателя от монотонния звук на скучното ежедневие. Успява да разчупи границите на тежката реалност поне за един мимолетен миг и да му предостави една приказка, която има силата да му върне надеждата за магия и желанието да се впусне в отдавна забравените детски мечти.


                                                  ~ Ивана

"Скръбта е твар перната" от Макс Портър

“Скръбта е твар перната” от Макс Портър (изд. “Лабиринт”, 2016; прев. Владимир Молев) е  една изключително странна книга с много необичайна стилистика на писане. И много различна от всичко, което съм чела досега. Макс Портър смесва поезия и проза, за да получи едно повествование със задъхани и накъсани изречения. Докато четях, нанадейно се сещах и за Гарвана на Едгар Алан По.

Това е историята на едно семейство, баща и две момчета, които преживяват тежко смъртта на майката. Всеки се опитва да се справи с нея по свой собствен начин. Скръбта ненадейно нахлува в живота им под формата на въображаемия Вран. Семейството е потънало в своята мъка, чиято метафора е черният гарван. Дните им започват да си приличат, за момчетата вече няма разлика между училището и ваканцията.

Пътят към възстановяването от трагедията е дълъг, тежък, опасен, вонящ и осеян с черни гарванови пера. Спомени от щастливото им минало преди загубата изникват неканени. Момчетата се карат, защото това е техният начин да се справят със загубата на такава важна фигура като майката. Бащата прекарва дните си в забвение, пише и пуши, за да забрави колко му е мъчно за жена му. А Вран ще си тръгне, чак когато преодолеят отчаянието от загубата. Защото възстановяването е сложен процес, но това е първата стъпка, за да могат да продължат напред.

,,Идеята за продължаването напред е за глупаци, всеки разумен човек знае, че скръбта е дългосрочно начинание’’

“Скръбта е твар перната” е история за смъртта, която нахлува неканена в едно семейство като черен гарван.  Това е една много често срещана тема. Всеки се сблъсква със смъртта в някакъв период от живота си, но Макс Портър успява да опише загубата, скръбта и отчаянието по един невероятен, изключително впечатляващ начин. Книгата е като един безкраен водовъртеж от думи, една особена и мрачна поезия, в която читателят може бързо да се изгуби. 

– Дени                                             

...Дори в Аркадия - Секс, Литература и Смърт в Сидли Парк....

Честно казано, дори не бях чувала името Том Стопард, докато страшната корица (дело на Кирил Златков) на ,,Аркадия" (изд. ,,Лист’’, 2017; прев. Иглика Василева) не привлече погледа ми в библиотеката.

„Аркадия“ е най-амбициозната пиеса на Стопард, а Стопард е най-интелигентният жив драматург на Великобритания, пишеше отзад на корицата. Това са думите, подтикнали ме да се запозная с творчеството на Стопард. Нещо, което определено не съжалявам, че се случи.

В пиесата се преплитат две истории - едната е от началото на XIX век, а другата - от края на XX век. В първата история главните действащи лица са една свръхинтелигентна млада дама на име Томасина и нейният учител Септимъс, който по една случайност е бил съученик на процъвтяващия тогава лорд Байрон. Техните уроци се състоят в огромното имение в Сидли парк, където близо два века по-късно главните герои на втората история ще се опитват да разберат какво в името на Бога се е случило два века по-рано. Докато те се пробват да разберат какви интриги са се случвали, кой кого убил, кой с кого искал да преспи и колко фатално е завършила тази първа история, Стопард през цялото време провокира нашето мислене чрез разсъжденията на лейди Томасина и чрез главоблъсканиците на хората след нея. На всеки две странички има някаква загатната философска уловка, която може да те накара да разсъждаваш върху нея пет минути и да препрочиташ страницата десет пъти. Поне с мен това се случваше през половината време.

Още първата сцена започна много колоритно и ме грабна хуморът, който всъщност изобщо не очаквах да срещна още в първите изречения:

ТОМАСИНА: Септимъс, какво означава плътско съприкосновение?
СЕПТИМЪС: Плътско съприкосновение е когато разтвориш обиятия и обвиеш ръце около плът, говежда плешка например.
ТОМАСИНА: Само това ли?
СЕПТИМЪС: Не... може да е и агнешки бут, както и здраво притиснато в обиятията еленово месо или пък бяла яребица... caro, carnis; женски род, означава ,,месо, тяло, плът".

Така е през цялото време. От една страна, тази е книга е много забавна и пълна с колоритни моменти, а от друга - не е от тези  нестойностни книги, от които нищо не ти остава в главата след прочитането им. Напротив, четенето си заслужава, защото Том Стопард определено е способен да промени нещо в теб и в начина ти на мислене.

– Ивана                                                

Христо Блажев – Смятам, че имаме и прекрасни писатели, и чудесни книги по темите, които вълнуват нас, българите, тук и сега.

Преди време ви представихме първата част на един доста интересен разговор с Христо Блажев за страстта към книгите, четенето сред младите и още една важна тема – българските автори.  А ето го и продължението...

(Ако сте изпуснали първата част може да я видите тук)


Текстът е публикуван първо в Малък училищен вестник - 164. ГПИЕ "Мигел де Сервантес".

Наричаш себе си книгофреник. Има ли обаче книги, които не четеш? Може ли четенето да бъде опасно, ако човек не си подбира добре нигите?

Чак опасно не, но да си загубиш времето – да, разбира се. От друга страна, ако в крехка възраст тикаш на детето религиозни или езотерични книги, има голяма вероятност да нанесеш ментални поражения, които никакви факти и доказателства после няма да могат да оборят. Всеки има право на вкус, дори лош – но не и да претендира, че той има стойност, само защото си е негов J 

Каква за теб трябва да бъде истински стойностната книга?

Винаги се стремя да обръщам вниманието към нехудожествените книги, защото са изключително важни, само с емоции не се живее. Исторически, научни, рационални книги – у нас излизат малко, но важни автори, които си заслужават четенето. Ето, тази година ще издам една наистина стойностна книга, за която се боря от 4-5 години – „Бог не е велик” на Кристофър Хичънс, очаквам големи сеири от религиозниците покрай нея.

В блога си имаш 1000 ревюта. Мислил ли си някога ти да напишеш книга?

Всъщност към днешна дата ревютата са около 1600, все пак осем години са си това. Мисля, разбира се, но по-скоро интересът ми е към нещо нехудожествено, не мисля, че мога да напиша хубав роман – за съжаление повечето от издаващите също не могат, но това не им пречи.

Често българските автори биват подценявани. Смяташ ли, че това е основателно?

На думи да, но статистиките са на обратното мнение – българските автори безусловно окупират всяка достоверна класация за продажби. Разбира се, тук не говорим само за художествени текстове, макар че Захари Карабашлиев и Милен Русков са в челото за миналата година, а и за всякакви нехудожествени книги за туризъм, история, книгите на влогъри и прочие. Смятам, че имаме и прекрасни писатели, и чудесни книги по темите, които вълнуват нас, българите, тук и сега.

Мислил ли си някога да се осъществиш в чужбина и ,ако да, какво те кара да останеш в България?

Не, нито за миг, вадя си хляба с българския език и умението ми – и ненаситното желание – да го ползвам. Безсмислено е да искам да ида другаде.

Кои са петте заглавията, оставили траен отпечатък върху теб?

Любим въпрос с много труден отговор. Но ще подбера смело „Свят, населен с демони” и „Сенките на забравените прадеди” на Карл Сейгън, „Делюзията Бог” и „Най-великото шоу на Земята” на Ричард Докинс, „Кривата на щастието” на Иво Иванов, „Псевдонауката” на Бен Голдейкър, „Доброжелателните” на Джонатан Лител… и още много J