..защото ти си зелда, музата на вечността

Никога не съм твърдяла, че разбирам много от поезия, но Елин Рахнев за втори път успя да докосне душата ми със стихове си. Също като в култовата „Канела“, в „Зелда“ (изд. ICU, 2017) времето отново е спряло. Читателят се губи в редовете на есенната симфония, която го пренася в света на бездънната тъга и необятната любов към Зелда.

„Където свършват устните ти и започва есента, е последното
парче, което слушах. И после многолистната тъга по теб.
Мащабната печал по тебе, зелда. В грима ти търсих ранния
матис, във роклите ти на пауните нефела, в походката ти
новий свет, в дъха ти пяната на моите поеми. Измислих те,
за да ме има още тук.“

За да усети красотата на думите, читателят трябва не просто да прочете стиховете на Рахнев. Той трябва да ги почувства с цялата си душа, да позволи на ритмите на джаза да достигнат до сърцето му и да се понесат по неговите вени и артерии.

„Всичко ти харесвам. Ама всичко. Всичките ти основания и 
окончания. Цялостната атмосфера на въздишката. Алта
във поречието на усмивката. Близките ти планове. Тъгата.
Пепелните шапки. Суетата.“

Авторът излиза от рамките на клишето, показвайки, че не римата е това, което прави поезията велика. В стиховете му има една необикновена искреност, маската на фалшиво напудрените слова е паднала. Душата е оголена. Останала е само меката есен, пропита със сладостна тъга...

„Събличам гривните ти. Оставаш по есен. Все едно съм
в уфици преди много години. Все едно съм в себе си на една.
Тази картина напълно обезсмисля всичките ми опити в
изкуството. Всички паунови фибри на неказаните думи.
Може би точно сега е времето да загася живота си. Да
остържа молекулите на спомените. Да рамкирам тази
велика красота в очите на совите. “

Няма друг, който да умее да опише красотата по начина, по който Елин Рахнев го прави. Той я съчетава с безкрайно дълбоката тъга и невъобразимата болка, разбира самотата.
Свършва лятото, листата на дърветата пожълтяват и започват да падат. С идването на многоцветната есен си отива прекрасната любов, изведнъж, без предупреждение. Душата на човек се губи в необятното море на тъгата, трудно й е да изплува на повърхността.
„Припадналите есенни листа“ донасят само „вечната тъга по скоти фицджералд“ и спомена за мъртвите поети.

                                                                            ... Всъщност
винаги съм знаел, че поетите се раждат на сто и умират на
една. Винаги съм знаел, че поезията е есен през юли, гробище
с лунапарк, залез с грамофонна плоча. Всичко онова, което го
няма в лекциите по творческо писане.

***

„Затова зачевам те във себе си сега – дори да е ужасно

неприлично – и утре сред хлад от месечини и треви един елин

ще те роди да бъдеш вечно моя и една, защото ти си зелда

музата на вечността, защото ти си зелда – вечността на

вечното.“

Една мечта, един копнеж по вечността. По любимата. Невероятно красива, пъстра като есенни листа, безкрайно мелодична и тъжно сладостна. Това е „Зелда“ – любовта.

   пролет
   лято
   зелда
   зима  

                   – Дени