„Канела“ – колаж от чувства и аромати

„Канела“ от Елин Рахнев (изд. ICU, 2016) е като един колаж от думи, танц от чувства и аромати. Това е поезия, която разчупва клишето, оставяйки у читателя едно чувство на тъга и меланхолия, болка и едновременно трепетна любов.

„Аз искам просто да умра сред прясната наркоза на дъха
ти. И после с роклята си от млеко и лен да ме завиеш някак
непотребен. Да тръгна аз по нови светове, да се разпадна аз
сред новите бардаци. И купестата ми тъга по теб
да я подвържа в томове, да я надграждам в библиотеки.
Нали затуй съм бил живял. Нали затуй съм се разграждал
в коленете ти.“

Стиховете могат да спрат дъха на читателя и да го накарат да настръхне, в същото време го съживяват и пренасят в едно друго измерение. Измерение, в което грозотата е оголена и изобличена, нежността е превърната в бунт срещу болката и разочарованието.

„Гергана, която простира слипове и чорапи на балкона и
мъжът й я потупва интензивно и тенденциозно по задника,
някога беше много красива. Ромонът на дъха й впечатляваше
природата, миглите й изтичаха в сезоните, в поречията на очите
й имаше още толкова работи, слушаше U2, четеше мъртвите
поети, бримките на чорапогащника й възбуждаха народа. Обичах
да я гледам как пресича “Графа” в късния следобед. Тълпяха се
и други хора. Но вече няма я надеждата, и няма кислород, и само
вятърът разнася мръкналото тяло на Гергана, надвесено над
слиповете на мъжа й – щастлив човек, техник в завод, потентен
и възможен за света, безкраен оптимист,
свиня, свиня…“

 Поезията на Рахнев е като блус от 60-те. Авторът си играе с думите и сравненията, превръща ги в изкуство, експлозия от чувства, красота и ефирност. Хаотичността е само привидна. Постепенно тя се превръща в хармония, създава се усещане за ритмичност. Хармонията и мелодичността са преплетени с вулгаризмите. Тактът на думите често се променя, тексът се разчупва и излиза извън рамките на клишето и посредствената поезия.

„Аз исках да издишам всичко с теб – сезони, хора, керемиди,

да мръкнем сред рахманинов до сутринта и те огласям във 

уханни рими. Да бъда утопист на твоята нега, да бъда пръв

нектар,

когато си във бездна. И в устните ти да затварям ярост, смях...

И в коленете ти да търся нова есен. И после символист на твоя

грях. И пак нектар, когато си нефелна. Но помниш ли ме

днес, кажи ми – 

един елин все по-далечен от тоя свят – без мир, без вери, без

упои. Защо не го уби тогаз, защо душата му със мигли

не прободе...“

В стихосбирката има едно странно усещане за безвремие и застиналост на мига. Думите предизвикват жажда за нежност и любов. В тази поетична проза, както бих я нарекла аз, присъства една необикновена непринуденост. Рахнев превръща поезията си в безцеремонно откровение. 

„Само когато не ме обичат, правя опити за поезия. Само тогава мога да направя стриптийз на вътрешностите си, да източа автобиографията си от вените.“

„Всъщност това не е опит за поезия. Нито литургия пред обществото. Това е утопична възможност пак да се усмихна...“

– Дени